Двама тенори едновременно на сцената в ролята на Отело от едноименната опера на Росини в Лиеж

Поради влошената епидемиологична обстановка в страната белгийското правителство отново въведе ограничителни мерки в културния сектор.От началото на декември в оперните и концертни зали се допускат едва 200 зрители, след представяне на зелен сертификат и задължително носене на маска. При тези нови и трудни обстоятелства на 19 декември в Кралската опера на Валония в Лиеж се състоя премиерата на „Отело, или Мавърът от Венеция“ на Джоакино Росини.

Световната премиера на операта е през 1816 г. в Неапол. Творбата жъне голям успех и се превръща в най-играната сериозна опера на Росини. „Отело“ се задържа в репертоара до към края на XIX век, след което остава в сянката на шедьовъра на Верди. Благодарение на белкантовия ренесанс през втората половина на миналия век, в наши дни операта на Росини често достига до големите сцени за радост на меломаните.

„Отело“ е изключително интересна творба, с ярки драматични ситуации, великолепни арии и ансамбли. Операта е сред първите в историята с трагичен финал и убийство, извършено на самата сцена. Действието протича само във Венеция, а известната кърпичка в коварния план на Яго е заменена от подправено любовно писмо. Преживяване си е да се чуят цели три дуета между тенори в една опера.Любопитно е, че ролята на Отело е изпълнявана и от сопрани и то от ранга на Джудита Паста и Мария Малибран.

Драмата в операта на Росини има семейно-буржоазен характер за разлика от героично-епичната атмосфера при Верди. В този контекст е поставена и концепцията на режисьора Емилио Саджи. Италианецът пренася действието в периода на Първата световна война, като интригата протича в просторния аристократичендом на Елмиро, бащата на Дездемона. Стилниятдекор е дело на Даниел Бианко. Действащите лица носят елегантни вечерни одежди, създадениот ГабриелаСалавери. Режисьорът използва пестеливата естетика на нямото кино от началото на XX век в една моментна снимка от онова време. Сценичната картина, решена предимно в черни, бели и сиви цветове, е почти една и съща в трите действия. Осветлението също остава непроменено от началото до края. Елегантна и красива, но доста статична постановка, в която драматичните ситуации не са релефно изработени и героите не оживяват ярко пред зрителя.

Премиерният спектакъл бе белязан от доста куриозен случай. Преди началото бе съобщено, че изпълнителят на главната роля – Сергей Романовски, е неразположен, но въпреки това ще пее. Голямата ария на Отело е още в първата картина и за съжаление от гърлото на певеца се изляха звуци, които трудно се вписаха в естетиката на белкантовата музика. Малобройната публика започна да въздиша при поредното изпитание, на което бе подложена. За щастие, след първата сцена отляво на подиума бе поставен пюпитър и не след дълго се появи друг тенор, който започна да пее ролята вокално, докато титулярът Романовски продължи само да играе. Новият певец се справи много успешно с неочакваното предизвикателство и демонстрира сигурна техника, хубава подвижност на гласа и завиден гласов диапазон. Тенорът безстрашно превзе всички високи ноти, с които изобилства теситурата. Името на певеца не бе съобщено по време на спектакъла. Едва по-късно, в комюнике за пресата научих, че тенорът-спасител се казва Антон Росицкий – роден през 1979 г. в Санкт Петербург. Там той завършва консерваторията „Николай Римски-Корсаков“.В биографията му открих, че певецът се изявява най-вече в лиричния теноров репертоар от ранно романтичната италианска и френска музика.

В партията на Родриго – съперникът на Отело, се изяви бележитият Росиниев специалист Максим Миронов – един прекрасен tenore di grazia.Руснакът плени зрителите с плавна, мека, много естествена емисия и красив вокал. В голямата ария от второ действие тенорът извая в хубаво легато кантилената в първата част, а след това показа виртуозност в кабалетата.

Третият тенор в състава – Джулио Пелигра, бе заговорникът Яго. Партията не съдържа солов номер, но певецът допринесе чудесно във важните в драматично отношение дуети. Високият регистър на Пелигра бе желязно сигурен.

Образът на Дездемонае доста по-различен от този в операта на Верди. При Росини тя е самостоятелна и смела жена, която отстоява позицията си и притежава характер, за разлика отролята на безпомощна жертва при Верди. Арията на върбата е настина великолепна. Грузинката Саломе Джикиа извая с голямо чувство изящната мелодия в тази дълга сцена, с много изразителен вокал. Сопраното бе впечатляваща и в бравурния драматичен финал на второ действие, когато Дездемона е отхвърлена от баща си. Във високия регистър гласът на Джикиа се моделираше по-лесно към форте, отколкото към по-меки динамики. Жули Баий чудесно партнираше на Джикиа като Емилия в съвместните им сцени.

В партията на Елмиро се изяви Лука Дал'Амико, с малко безцветен бас и не особено завладяващо фразиране. Пиер Дерхе изпя чудесно песента на гондолиера от началото на трето действие. За текст в нея служи известният цитат от разказа за Паоло и Франческа от „Адът“ на Данте: „Няма по-голямо страдание от това да си спомняме за щастливи дни по време на нещастие“. Участието на хора на Операта в Лиеж, пеещ за първи път с маски, също допринесе за успеха на премиерата.

Продукцията на „Отело“ бе посветена на известния италиански диригент Джанлуиджи Джелмети, бележит Росиниев интерпретатор, който почина през август 2021 г. Той трябваше първоначално да ръководи представленията в Лиеж. Негов заместник бе Маурицио Бенини – един от най-големите съвременни специалисти в жанра на италианската романтична опера. Диригентът моделира оркестровия звук с голям усет и финес, като нанесе щрихите в партитурата с най-фина четка. Тонът бе чист, шлифован, изразителен. Темпата бяха много последователни, с безупречен баланс със солистите. Маурицио Бенини майсторски изгради ансамбловите финали в първите две действия. Чудесно бяха изсвирени и многобройните инструментални сола – от хубавата мелодия на обоя в увертюрата, през изявата на валдхорната, до прекрасната арфа, съпровождаща арията на Дездемона.