Киното на прехода – вчера и днес

Какви качества трябва да притежава стойностното кино? Да носи финеса на европейското такова, екзотиката на азиатското или да е гръмко като холивудското? А може би просто трябва да представя стегнат и ясен разказ, живи образи, в които зрителят да може да се припознае, но и от които да успее да се дистанцира, и да има финал, който всеки сам да може да развие и довърши?

Ако приемем второто за вярно, киното на прехода вписва ли се в това определение? Какво можем да кажем за годините малко преди и доста след 1989-а, през които уж имаше промяна, а май нищо не се промени? Какви парадигми на развитие наблюдаваме в родното ни кино от прехода насам?

"Кино с думи" зададе тези въпроси към д-р Красимир Кастелов, преподавател по "История на българското кино“ и "Увод в историята на киното“ в НАТФИЗ.

Той от своя страна отбеляза, че универсалното условие за доброто кино е в него да живее времето, за което то разказва. Българското кино според Кастелов има доста недъзи в това отношение в годините до 1989 година. По това време то е било здраво приковано в догмите на социалистическия реализъм. Основното, към което е трябвало да се придържат творците тогава, е било изискването за партийност. Каквато и да е била историята във филмите им, тя е трябвало да представя гледната точка на работническата класа и авангарда на комунистическата партия. Филмите на тези, които са си позволили да пробият догмите, са били или забранени, или с ограничен достъп.

В тези години сме правили кино, което бяга от реалността, смята Красимир Кастелов, но въпреки това не бива да го генерализираме като кино, което не струва. Преподавателят е на мнение, че то би могло дори да има по-добра съдба, макар от целия социалистически лагер да е най-неуспешното.

По време на социализма са властвали митологемите за режима и национал-революционното движение, в които някои са вярвали повече, други – по-малко. И въпреки това е имало зрители, които са търсели киното, отразяващо съвремието.

След 2000 година започват да се появяват филми, които да се вглеждат в съдбата на обикновения човек, на младото поколение и в социално значимите теми, които през 90-те дори не са били разкрити в нашето кино.

За добрите примери през годините, но и за подражателството, което наблюдаваме, за пътя на киното, което се придържа към реалиите на живота и за режисьорите, които оформят стойностното кино у нас, Красимир Кастелов разказва в звуковия файл.