"Intolleranza 1960" – в нова интерпретация от Залцбург

В предаването за съвременна музика "Контемпо" на 17 август от 19.30 часа представяме цялостен запис на операта "Intolleranza 1960" ("Нетърпимост 1960") на прочутия италиански композитор Луиджи Ноно. Изпълнението е съвсем ново – от 15 август миналата година в рамките на фестивала в Залцбург. Постановката е на белгийския режисьор Ян Лаувес, изпълнители са солисти и Виенската филхармония с диригент Инго Мецмахер. В ролите участват тенорът Шон Паникар, сопранът Сара Мария Сън, контраалтът Анна Мария Кюри, баритонът Антонио Янг и басът Муса Нунгуана.

"Intolleranza 1960" е посветена посмъртно на тъста на композитора Луиджи Ноно – прочутия му колега Арнолд Шьонберг и е вдъхновена от идея на Анджело Мария Рипелино. Ноно използва в операта си текстове и Анри Алег, Бертолт Брехт, Пол Елюар, Юлиус Фучик, Владимир Маяковски, Анджело Мария Рипелино и Жан-Пол Сартр.

Журналистът на свободна практика от Мюнхен Макс Нифелер представя "Нетърпимост 1960" така: "Премиерата в театър "Ла Фениче" във Венеция на 13 април 1961 г.притежава характер на смел експеримент заради формата и съдържанието на творбата, която e в постоянно противоречие с всички идеи за традиционен театър. Картина на физическо и институционално насилие срещу хора; разширяване на сценичното пространство, използвайки изображения от проектор; употребата на магнетофонна лента; озвучаване от високоговорители; музика, която изразява постоянно безпокойство и протест: всичко това служи за провокация на публиката, която трябва да има отношение към несправедливостта и потисничеството в творбата. В момент, в който висшата класа се опитва да забрави за ужаса на войната, случил се 15 години преди премиерата; във време, когато желанието е за възвръщане на "старата, добре позната опера", "Intolleranza 1960" предизвиква скандал. Въпреки това, творбата се установява като вечна и актуална до ден днешен. Това се дължи основно на музиката на Луиджи Ноно, която подчертава вечната човешка истина под напомнящия звук на възмущението".

През 1961 г. първите изпълнители на творбата, наречена от Ноно "сценичен екшън", са румънският тенор Петре Мунтеано в ролята на Емигранта. Неговата приятелка в миньорския град е сопранът Катрин Гейер, пристигаща от Берлин, току-що завършила образованието си. Ролята на "Жената" изпълнява мецосопраното Карла Хениус, Алжирецът е баритонът Хайнц Рейфус, а Страдащата жертва е изпълнена от баса Итало Тайо. Режисьор е чехът Вацлав Кашлик, сценограф първоначално е Йозеф Свобода от Прага, който внезапно бива заместен от венецианския художник Емилио Ведова. Оркестровата роля е поверена на Симфоничния оркестър на Би Би Си с диригент Бруно Мадерна. Репетициите се провеждат в Лондон, изпълнителите пристигат във Венеция направо за генералната репетиция. Хоровете са записани на лента в Милано, за да бъдат възпроизведени на фона на масови сцени, изпълнявани от артисти и балетисти.

Ноно не е бил наясно как ще протекат репетициите. Записи от дневника на мецосопраното Карла Хениус дават информация от първа ръка за напрегнатите седмици, предшестващи премиерата. Хениус заминава за Венеция десет дни преди премиерата, с партитурата на соловата си роля, току-що излязла от печатницата, без да знае какво да очаква. Певицата отбелязва в дневника си: "Така се прави всичко тук: невероятна смесица от истински талант, идеи, техническа сръчност, дилетантство и импровизация". Но: "Неистовата работна етика на Ноно заразява всички. Беше истинско удоволствие!".

Политизираната атмосфера на премиерата напомня огнище на пожар. Произведението е публично предварително демонизирано като коварно ляво. Като творба, демонстрираща презрение към достолепната оперна традиция на Италия и разпространяваща комунистическа пропаганда. Фашистки групи обявяват намерението си да провалят премиерата. В разгара на напрежението Хениус записва в дневника си: "Фашистите организират скандал - някои от тях са арестувани от полицията, точно когато крещят от ложите си "Viva la polizia!". Когато представлението завършва, виковете "браво" надвиват тези на нарушителите на реда и членовете на оркестъра пренасят Ноно през сцената на раменете си".

Композиторът създава умопомрачителна картина на война и социални конфликти, в която неприязънта към нацисти и фашисти е съчетана с утопична надежда за социална свобода. Новината за предстоящата война в Алжир е добавена, за да подчертае актуалността на произведението. За Ноно неговата опера е като албум от снимки на глобалното общество, разделено между буржоазията и пролетариата. Идеята за "Нетърпимост 1960" се ражда след като Ноно се запознава с книга за Маяковски и руския авангарден театър, написана от Анджело Мария Рипелино. Вдъхновение за композитора е и драматургията на Всеволод Мейерхолд и Ервин Пискатор. Рипелино пише либрето за Ноно, но той го променя почти изцяло и добавя други текстове. Финалното име на произведението е "Intolleranza1960" с подзаглавие "Сценично действие в две части, основано върху идеята на Анджело Мария Рипелино".

Влиянието на театралните идеи на Ервин Пискатор е очевидно по време на премиерата с инсталирането на акустични и визуални елементи, които показват документален материал, както и с отварянето на сцената с цел максимален контакт с публиката. Мисленето на съветския театрал Мейерхолд се проявява в идеята за единство между авангардна политика и естетика, а Йозеф Свобода пренася във Венеция светлинните прожекции от прочутия тогава театър Laterna Magika от Прага. Разширяването на акустичното пространство чрез многоканалната система от високоговорители се корени във венецианския многогласен стил от около 1600 година, с който младият Ноно се запознава, докато учи при Джан Франческо Малипиеро и Бруно Мадерна. Вдъхновението му за масовите сцени на хора несъмнено идва от операта "Мойсей и Арон" на Шьонберг, с която той се запознава на концертно изпълнение в Хамбург през 1954 година. По време на това събитие – световната премиера на операта, Ноно среща за първи път и дъщерята на Шьонберг - Нурия, за която се жени година по-късно. В "Нетърпимост 1960" разположението на разнообразните сценични и пространствени елементи съответства на начина, по който е структуриран текстът. По думи на Макс Нифелер: "В крайна сметка "Intolleranza 1960" е обвинение, в което публиката е поканена да застане на страната на онеправданите".

В партитурата Луиджи Ноно се опира върху дванадесеттоновия сериализъм, с който се запознава в летния курс за нова музика в Дармщат в началото на 50-те години на ХХ век. Той избягва строго систематичния подход, като адаптира принципите на сериализма в съответствие с драматургията. Композиторът използва тонов ред, създаден от него още през 1955 г. в инструменталната творба "Incontri". Също така отделни сегменти от редицата характеризират конкретни ситуации и персонажи: например в линейна форма при писането на соловите вокални партии или като акорди при хоровите tutti или масови сцени. Това съчетание на строгост и гъвкавост, заедно с широката палитра от звуци на оркестъра, формира основата на музикален език, който обединява прецизно фразиране, пространствена дълбочина и изразена сила, за да придаде на творбата характерна колоритност.

Интересен факт за новата интерпретацията на операта "Intolleranza 1960", дирижирана от Мецмахер, е че режисьорът Ян Лаувес включва нов герой, непознат в оригинала на партитурата от Луиджи Ноно – Слепия поет. По този повод Лаувес споделя: "Слепият поет е плеоназъм: поетът в истинския смисъл на думата е сляп в момента, в който се възвиси в творчеството си; той губи себе си, когато творбата му придобие духовна важност. Моментът на извисяване никога не може да бъде предвиден, нито видян. Поезията е играла голяма роля в човешката история. Използвам думата "поезия" и като описание на поетичната сила на изобразителното изкуство, скулптура или музика. Надяваме се да се сблъскаме с поетично изживяване чрез изкуството – важен момент в живота ни. В момента, в който дадено нещо се превърне в поезия, създателят му умира. Ако това не се случи, сянката на артиста пада върху творбата като влажна кърпа и я задушава.

Присъствието на Слепия поет е метафора: вулгарността на социалните дебати в социалните медии ни кара да мечтаем за "духовно извисяване на езика", както описва Паз. Изобилието от информация и копнежът за търсене на личността обаче кара поета да изгуби своят авторитет. Поетът, който затваря очите си, за да разбере повече, се счита за шут. Това е същността на нетолерантността: копнеж към яснота, презрение към неяснотата. Запознавайки публиката с Поета като нов герой в "Intolleranza 2021", повдигам въпроси без да търся отговори. Дали Слепият поет е върховният свидетел?...

Операта е съставена от две части, като Ноно не оставя музика между частите, а предлага възможност: сцената избухва от толкова много ужас – нетолерантна гледка. Какво е нетолерантността днес? Ясното и обективно мислене е задушено от тривиалности и вулгарност. Когато представяме истината като лъжа, поетът замълчава. В нашата версия на "Intolleranza 2021" поетът е отстранен от викането на праведната общност, която сама решава да затвори границите си, оставя земята гола и възнаграждава истината като абсурдна и смешна".

Диригентът Инго Мецмахер споделя: "Когато Луиджи Ноно бил млад мъж го попитали дали може да си представи да напише опера. Според сведенията е казал нещо по подобие на: "Да, мога добре да си представя, че го правя, но не и за традиционна опера". Това беше изключено за него. Пиаца дел Кампо в Сиена беше такова пространство за изпълнение, което имаше предвид. Каква зашеметяваща идея!". Сценичният екшън не е предназначен за традиционната оперна сцена. Според Мецмахер тя "… трябва да се проведе навън, под ясно, звездно небе. Звукът на музиката му търси широко, отворено пространство за разгъване".

Мецмахер продължава: "Два елемента се открояват в развитието на музикалния модернизъм. Първо, нарастващото значение на дисонанса, острият сблъсък между нотите, натрупването на напрежение, което вече не може да бъде решено. И второ, еманципацията на шума в рамките на музиката, със звуци, които нямат височина и добавят допълнително крайност към дисонантните взаимоотношения. Това, което се случва тук, е истинско разхлабване от акустичното пространство, което изглеждаше твърдо установено до края на XIX век – както в пряк, така и в преносен смисъл. Не е чудно, че конвенционалните зали всъщност не могат да се справят с тази музика. Густав Малер вече ги е отвел до техните граници – спомнете си скандалния удар с чук в Шеста симфония. Това важи още повече за музиката на Луиджи Ноно, Едгар Варез или Янис Ксенакис. И до ден днешен съм изненадан, че не е било възможно да се изградят нови, обособени концертни зали за тях. Музиката им би звучала толкова различно, толкова по-свободно и по-мащабно".

Позиционирането на оркестъра е от изключително интересно.

26 духови инструменталисти и 40 щрайхисти са разположени на повдигнат подиум, пространството отляво на сцената е отделено за 12 барабаниста, всеки допълнително оборудван с чинели, триъгълници и там-там, а вдясно от сцената са арфата и другите ударни: три тимпана, челеста, маримба, вибрафон, тръбни камбани и глокеншпил. Така Ноно успява да придаде пространственост на звука. Разположението съответства и на идеята му за предаване на хоровите пасажи чрез високоговорители. Слушателят попада в средата на поле от звуци.

Инго Мецмахер завършва: "Силата в музиката минава през цялата му творба. Тя е пълна с гняв и ярост. Разярена музика е. Тя е откровена и нарича нещата с точните им имена. А от друга страна, е безкрайно деликатна, близо до границите на човешкия слух. Вярва в месианската сила, без значение колко е слаба. В любовта, в цялата си крехкост. И в красотата на изпятото слово. Едва ли има музика, която ме е вълнувала толкова дълбоко".

"Intolleranza 2021" е изкушение за ограничен кръг от изключителни ценители на музикалния авангард. Екипът на "Контемпо" кани всички, изпитали поне мъничко любопитство, да се присъединят линейно към ефира на програма "Христо Ботев" – 17 август 2022 г., 19.30 - 21.30 часа.

• "Нетърпимост 1960", едноактна опера в две части от Луиджи Ноно