Романът "Съдба " - древногръцка трагедия, от която струи и много светлина

Наскоро писателят, роден в смолянското село Гълъбово Светозар Казанджиев представи мащабния си роман "Съдба", в който описва съдбините на цял един род и на планината. Разказът прилича повече на антична трагедия, но в него прозира и много любов, човешко достойнство и светлина.

Романът „Съдба“ на родопския писател описва  съдбовна история, която се разгръща в рамките на половин век. Книгата бе представена наскоро в Смолян. В книгата димят пожарите на Втората световна война, описана е колективизацията, отнемането на земята от хората и срама на Възродителния процес, както сам го определя авторът.

Това става чрез разказа за Султан Татаров от село Медино – една реална личност, събрала драматизъм и героизъм в едно.

Пенка Чернева, редактор на книгата пише за главния герой, който е реална личност: "Ако умре човек като Султан, отваря се пропаст, която никой не може да запълни. Опитвам се да си представя Медино без него. Ще бъде тихо, много тихо. Ще бъде бледно и бедно. Ще бъде равнодушно и бездушно. Ще бъде и малко гузно заради отношението си към него приживе. Ще скърбят тези, за които е бил светец, двигател на прогреса, мъченик и герой. Но ще бъде чоглаво и на онези, за които е бил черен лебед…“

Светозар Казанджиев е автор на книгите „Сълза от Сухото дере”, „Да убиеш динозавър”, „Десет разказа за любовта и един против нея”, „Стъпки върху жарава” ,„Валя Балканска. Глас от вечността” , „Последната изповед на Апостола”,  „Непознатият Китай” „Милост” (разкази). Както и на албуми за Смолянско и сценарии за филми, концерти и спектакли. Две негови книги: „Земя, погалена от Бог” и „Последната изповед на Апостола” са наградени с национални награди. Поводът за разговора с писателя е последния му роман – "Съдба".

За замисъла на романа, за наградата, получена в Чикаго, за образа на родопския свещеник Боян Саръев в творчеството му, с писателя Светозар Казанджиев разговаря Радка Петкова. 

- Г-н Казанджиев, по Коледа излезе новият Ви роман – „Съдба“. За какво разказва повествованието?

- „Съдба” е мащабно платно, върху което е проектирана съдбата на Султан Татаров, а чрез нея съдбата на Родопа планина и България през последния половин век. Половин век претоварен с история.

Когато замислях романа, исках в него да димят пожарите на Втората световна война, но да не бъде книга за войната, да показва грозната картина на отнемането на частната собственост на хората и откъсването им от земята, но да не е повест за колективизацията, да разказва за възродителния процес, причинил на родопчани оскърбителен срам, но да не е разказ за възродителния процес, да открива страданията на главния герой Султан Татаров, събрал в себе си всички качества на българския човек, но да не е книга-страдание...

Когато залистих последната страница, видях между кориците й всички неща, споменати по-горе. Върху 580 страници оживява светът на Татаров – плътен, ярък, жив, многопластов. Свят, който ни разтърсва, изпълва ни със съчувствие към житейската участ на героите, кара ни да се възхищаваме на техните добродетели, да откриваме сред тях себе си, наши близки, познати, преживели същия ужас.

Това е книга за любовта. Любов към майката, към жената, любов към децата, любов към идеите, любов към земята, любов към отечеството... Роман за вярата, страданието, надеждата.

- Главният герой Татаров наистина ли е съществувал, или е събирателен образ на родопчани?

- Султан Татаров е мой съселянин. Когато му казах преди десетина години, че имам намерение да пиша за неговия живот, той хвана ръката ми и тихо, сякаш да не го чуят, помоли: „Недей, джанъм, моля те! Онези, които ме въртяха на шиш цял живот, вече са мъртви, Бог да ги прости, но днес синовете им командват „парада”. Те ще ме довършат. Недей!”

Разбира се, това е роман, не документален очерк. Не е едно към едно. Писателят е длъжен, ако той се е отдал честно на словото, да вложи най-доброто от себе си в това за което разказва. Името на героя е автентично. Оставих го за назидание на плутокрацията, на самозабравилите се нехранимайковци, взели „под аренда” цялото ни отечество.

- Какво Ви кара да се връщате към миналото, може би това, че там са корените ни – а заедно с това и тези достойни родопски хора, които са описани от наши класици… Разбира се, литературата си служи с хипербола, с метафори, с различни сравнения, но в основата й стоят добродетелите…

- За мен този отрязък от време не е минало, а моята, нашата съвременност. Времето на нашата младост, на нашите крушения и общи разочарования. За този половин век хората бяха заставени да изтърпят последиците от войната, колективизацията, глада, среднощните вести от лагерите на обречените, изселването, ужаса от духовния разврат с част от българския народ, горчилото на изстраданата надежда, наречена „демокрация”...

Днес сме заобиколени от отраженията на тези масови разочарования. Това не е минало. Някой някъде беше казал: „Който стреля по миналото с пистолет, бъдещето ще го разстреля с топ”.

- Какви са спомените Ви от кърджалийската и ардинската публика, пред която сте представял свои книги? И особено книгата „Последната изповед на Апостола”?

Спомените ми с родопската публика, независимо дали е от гр. Гоце Делчев, Ардино или Момчилград, са еднакво вълнуващи, интересни, запомнящи се. Освен всичко, Ардино заема особено място в моето детство!

Младите хора са по-умни от възрастните, по-любознателни, добросърдечни, решителни. Говорейки за умността, изпитвам леко колебание, защото знам, че четящите са по-умни от гледащите. Вероятно времето ще нагласи добре частите на нашата риза, с която ни облича. Дано само не е осмирителна!

- Как стана така, че спечелихте литературна награда в Чикаго? Космополит ли сте, бихте ли напуснали България?

- Наградата в Чикаго не е нещо черезвичайно. Изпратих мой разказ и спечелих. Мнозина го правят. Имам много награди. Патриот съм не съм космополит. Бил съм в Русия, Китай, САЩ и още редица държави, видял съм широкия свят и това ми помогна да разбера очевидното – няма нищо по-скъпо от отечеството, от татковината. Може да са само два камъка един върху друг, но те са роден край – най-милото за всеки от нас.

- В книгата си „Незабравимите забравени” пишете за нашия свещеник отец Боян Саръев, какво ви впечатли в неговата личност и какво разказахте за него?

Отец Боян Саръев е възрожденец. Човек и пастир, отдаден на Бога, на хората. Спечели ме неговата служба, категоричността му да насочи родопската река към океана на българщината.

Разказах за силната гражданска позиция, за готовността да е слуга на повярвалите му, макар че гласът му често потъваше в постинята на завистта и омразата. Сред такава армия от гарвани отцеругатели, няма как да не те впечатли христолюбецът- родолюбец, българският човек. Той е като бяла лястовица.