Дейвид Делчинов, чиито родители са българи, е роден и израснал в Лондон. В детството си е бил просто едно от милионите момчета, част от микса в мултикултурната среда на мегаполиса, населен с хора от всякакви националности и раси – еднакъв с всички различни.

Когато е на  прага на зрелостта обаче, решава, че иска да прекара повече време в родината на своите корени и да научи български език. Дотогава това е просто езикът, който родителите му говорят у дома и от който Дейвид знае само отделни думи и фрази.

„Когато навърших 18, изпаднах в криза и осъзнах, че въпреки че имам български родители, аз не знаех почти нищо за България и не знаех езика на качествено ниво. И си казах, че искам да поема риска и да отида да уча в България“, разказва Дейвид.

Записва се в американски университет в Правец с намерението извън следването да се потопи в българска среда и да проговори езика свободно.

„Първите месеци ми бяха много трудни, изключително трудни, на моменти имах чувството, че слушам китайски. Но извън лекциите се самообучвах, с азбуката, цифрите, обикалях по кафенетата със състудентите си и ги слушах как говорят. Сутрин първото, което правех, беше да си пусна българско радио и така постепенно започнах да създавам нови невронни пътища в главата си. Постигнах нивото на разбиране и говорене, което имам сега, за около 6-7 месеца.“

Попитан дали родителите му са настоявали той да знае български език, Дейвид отговаря: „Родителите ми никога не са ме пресирали да уча техния език правилно, майка ми се опитваше, когато бях дете, но на мен ми беше неприятно да ме форсират и тя осъзна, че няма смисъл и аз ще науча български, ако сам поискам някой ден“.

След 2 години филиалът на университета в Правец е закрит  и Дейвид се принуждава да се премести, за да се дипломира в Съединените Щати. Но казва, че тези две години в България са били най-хубавите в живота му.

Оттогава всяко лято Дейвид Делчинов се връща в България, където казва, че се чувства най-свободен и щастлив: 

„Още първите глътки въздух на летището изпълват тялото и душата ми с една енергия, която тук във Великобритания просто я няма. Вибрациите от природата и хората в България са по-различни, дори от всяко останало място по света, а аз съм обиколил целия свят. Откакто прекарах тези две години в България, всяко от следващите няколко лета си идвах за по няколко месеца – за да поживея малко свободния български живот, за да видя приятелите си, да отида на море, в планината или на рилските езера. И просто да си заредя батериите от хубавото слънце и от жегата. В България за първи път в живота си прекарах цели два месеца, в които нито веднъж не заваля дъжд и винаги грееше слънце.“

„Много хора ме питат за какъв се смятам – българин или англичанин. Трудно ми е да кажа хем едното хем другото. Определено в кръвта ми има нещо , което ще си остане в мен завинаги, защото родителите ми са българи. Но и едновременно никой не ме възприема като стопроцентов българин, особено  като знае че съм роден и израснал в Англия и съм бил изграден в средата на английска култура. Така че, възприемам себе си като европеец.“

В звуковите файлове чуйте британско-българската история на един 34-годишен лондончанин, който в работното си битие е бизнес анализатор, а в свободното си време се среща с приятели, 95% от които са българи, из местата в Лондон, където се събират българи.