Радиоколекция: „Общението свърши, но красотата... остава. Вселената е пълна с нея.“

Радиоколекция „Втората част на разговора” - театрален радиовариант по едноименното есе на Цветан Стоятнов в шест части, които ще излъчим на: 21, 22, 23, 24, 25 и 28 април от 21.20 часа, режисьор Иван Добчев

публикувано на 20.04.14 в 10:05

Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Хубавият разговор е истински концерт. Той изисква пълна съгласуваност независимо от това, дали в него участват равностойни инструменти, или основната фраза на единия само се поддържа от съпровода на другия. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост.
                                                                                                                                           Цветан Стоянов

Есето „Втората част на разговора” може да бъде оприличено на концерт, но изпълнителите не вървят „в обща посока”, не се „догонват със смях” , не си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост”. Точно обратното. В този чут във въображението на Цветан Стоянов диалог два колоса на националноосвободителното движение и на българската литература Каравел и Ботев яростно спорят. Фонът е въстанието, конфликтът е саможертвата. И двамата страстно търсят аргументи за своята позиция. И двамата съзнават, че делото е обречено. Спорът е за смисъла да се жертваш за изгубена кауза. Като в калейдоскоп се въртят истини и полуистини, митове и легенди, победи и падения - сложната сплав градила векове, капка по капка като сталактит народната душа. Във въображаемия разговор с достойна за духовните великани сила се борят трагизми и възторзи, кървящи разочарования и светли надежди. С патоса на словото и актьорската отдаденост спектакълът буди чувства, заспали като семена в дълбока зима.

След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.”

                                                                                                                                             Тончо Жечев

Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството — в едно от своите медицински превъплъщения — го убиха.
                                                                                                                                             Константин Павлов

Цветан Стоянов е литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Превеждал е произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др. Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др. Умира само на 41 години заради поредица от лекарски грешки.

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Споделете

Радиоколекция: „Общението свърши, но красотата... остава. Вселената е пълна с нея.“

"Месия. Литургическа поема" от Ани Илков за първи път в ефира

Животът такъв, какъвто е

Лудостта като социален феномен във "Войцек" от Георг Бюхнер

Буквите в полза на хората

България през XIX в. във "Видрица" от свещеник Минчо Кънчев

ПРЕДАВАНИЯ

Програми

Радио България

За БНР