„Аутисо” – самоиронията като убежище

Седим в уютното студио на „Артефир” с поета Бойко Ламбовски. Припомням си наум всичките му книги:
• „Вестоносец“ – стихове (1986)
• „Ален декаданс“ – стихове (1991)
• „Едварда“ – стихове (1992)
• „Критика на поезията“ – стихове (1995)
• „Господ е началник на караула“ – стихове (1999)
• „Тежка картечница преди сън“ – стихове (2004)
• „Бране на думи“ – избрани стихове (2004)
• „Глупак в подлеза на света“ – статии, есета, фейлетони (2007)
• „5 цикъла с пояснения“ – стихове (2010)
• „Разкази“ – разкази (2012)
• „Нощната лампа Васка“ – детски приказки (2014)

Повечето ги имам, с автограф от автора. Поканила съм го този път да ни представи най-новото си творение „Аутисо”. Елегантна книжка със стихотворения и поеми. Разговорите с него за литература и народопсихология са прелюбопитни. Провокира те и когато го слушаш, и когато го четеш. В проза или мерена реч. И във вестник „Сега”, където има авторска рубрика. Стиховете му са превеждани на над 20 езика. Лауреат е на различни награди за поезия и публицистика у нас и в чужбина. Председател е на българския ПЕН-център от 2013 година.
С Бойко сме приятели от студентските времена, но така и не престава да ме изненадва. В случая, покрай „Аутисо” се размечтахме за бъдещия свят, в който „вероятно поезията ще се имплантира с чипове, а може и да си я четем като холограми”. Странно би изглеждала поезията на бъдещето. Нищо общо със световете на Бродски, Хемингуей или Иван Методиев, чиито думи Ламбовски припознава като свои обиталища.
Поезията е дневников запис на емоциите” – казва по едно време Бойко Ламбовски, в отговор на въпроса ми на какво го учи най-новата му книга.
Прозвучава философски – самоиронично, но той е сериозен.