В „Покана за пътуване“ – с Мерлин Арно при шаманите в Борнео и из Виена с „Бай Ганьо“ вместо пътеводител

Как живеят дивите племена в Борнео, трудно ли е да присъстваш на шамански ритуал там и договор с тъмните сили ли е добиването на вечна младост… Все въпроси, които едва ли си задавате всеки ден, но отговорите им ще ви оставят без дъх. Разкрива ги Мерлин Арно, която наистина се затруднявам как точно да представя. Бизнесът ѝ е далеч от нежната дамска природа, а хобито ѝ да изработва тоалети от пера на екзотични птици ѝ донесе наградата на Академията за мода „Златна игла“. Мерлин изрично подчертава, че за създаването им нито един щраус, паун, фазан или боен петел не е бил оскубан – „материалът“ е събиран в периода на линеене. А приходите от облеклата отиват за закупуване на поилки и хранилки за птици в парка на Кюстендил.

Ревю на Мерлин Арно с тоалети от пера и рога

Да се чуди човек кога Мерлин намира време да тренира и то така, че да стане световна шампионка на 100 метра за ветерани, а от последната олимпиада за атлети старша възраст в Торино да се върне с три медала в три различни дисциплини. Същевременно отвява 18-годишните на състезания по бикини фитнес. Ето с тази пъстропера птица летим към Борнео!

Шаманка-бобоизан, заснета от Мерлин Арно в Борнео.

Предлагам да се върнем в „скучната“ Европа, само за да ви докажа, че хич не е скучна и човек винаги може или да научи нещо ново, или да погледне нещо старо под различен, ама много неочакван ъгъл. В рубриката си „50 места от българската история“ Теодор Борисов и Светослав Марков няма да се отдалечат особено – само до Скопие, но пък онези, които си мислят, че Мара Бунева е улица, ще останат изненадани.

Следваща спирка – Виена! „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град – хора, къщи, салтанати“, казва Бай Ганьо. Цитирам го напълно уместно – питали ли сте се какво е да се разходите из австрийската столица с книжката на Алеко Константинов, вместо пътеводител.

„Их, бай Ганьо“ – валчест чичка се сочи с пръст в гърдите и гледа хитровато младичкия касиер във виенската сладкарница „Аида“. После се обръща да види какъв ефект е произвел върху спътниците си. Те се правят, че не са с него, докато касиерът неразбиращо повтаря „Я, бай Ганьо, я“ и минава към следващия клиент. Тази знаменателна сцена, на която станах сащисан свидетел, ме подтикна да използвам Алеко за ориентир на Ганьовите адреси из Виена.

Хотел „Лондон“
„...Стигнахме във Виена и спряхме в традиционния хотел „Лондон“. Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганювите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде.
- Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това – не е шега, миризма силна – ще бръкне да извади някое шише – иди го гони сетне! Ти не ги гледай, че са такива мазни. Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо.“

Чета тематичния откъс от „Бай Ганьо“, докато трамваят скрибуца към „Флайшмаркт“ № 28 – адреса на „Лондон“, който, разбира се, отдавна не е хотел, а сграда с апартаменти за състоятелни люде.
Аристократичната постройка външно е непроменена от втората половина на ХVІІІ в., когато там се е помещавала гостилница „Белият вол“, в която редовно си угаждали знаменитости като Готхолд Лесинг, Ференц Лист и Рихард Вагнер, Йозеф Хайдн, Фридрих Ницше...

Гръцкото кафене
На срещуположната страна е описаното от Алеко „гръцко кафене“. Мястото, където нашенците пийвали сутрешното си „кайве“ и... преглеждали българските вестници, които пристигали във Виена с ден закъснение по треня. Табелка „От 1829 година“ доказва автентичността на кафенето, в която и обстановката не е мръднала.

Сладкарница „При златната чаша“
„...Минахме гръцкото кафене, завихме към кафе „Мендл“, дето се събират българите, и се упътихме към църквата „Св. Стефан“. Тук на площада поканих бай Ганя да се отбием в една сладкарница, където аз ходех често и много добре се познавах с касиерката, една хубавичка и весела мома, но се държеше добре и не допущаше волности... Извръщам да си избера нещо сладко и в това време един негодующ писък оглуши цялото заведение...
- Какво стана, бай Ганьо, ти ли ѝ направи нещо? – извиках аз тревожно и сърдито.
- Не съм бе, брате, какво съм ѝ направил – отговори сплетено бай Ганьо с разтреперан глас.
Момата, разсърдена до висша степен, с пламнало лице, с висок глас ми разправи, че бай Ганьо я оскърбил с действие, похванал я и не само я похванал, ами... Тя искаше да вика полицейския. Скандал!
Сладкарницата съществува и до днес в подножието на приказно изографисана с амазонки сграда. На почетно място върху фасадата ѝ е съхранена рисунка на златна кафеена чашка и надпис Zum goldenen Becher („При златната чаша“).

Кафене „Мендл“
Но да се върнем към бай Ганьо и Алековите писания: „...Седя си една сутрин в кафенето, у Мендля. По едно време като кресна в ухото ми едно: „О-о-о! Добър ден!“. Дигам си очите: един широкоплещ, черноок, чернокос господин, със засукани мустаки, облечен в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с ботуши и един врачански бастон под мишница. Млад човек: да има, да има най-много триесет години... Ганьо Сомов!“.

Кафене „Мендл“ е красива ъглова сграда на улиците „Ротентурм“ и „Лугек“. До неотдавна мебелировката вътре сякаш идвала от музея. В него сядали на раздумка достолепни кореняци-виенчани с нюх към автентичното. Един злощастен ден изнасят старинните мебели, извитите закачалки сякаш се съпротивляват, заклещват се по парапета на дървеното балконче, скръбно поскърцват креслата. След няколко месеца на мястото на кафенето заблестява с изкуствената си красота италиански салон за сладолед. Но поне сградата нагоре си е същата като по бай-Ганьово време.

Операта
„...В операта даваха балета „Рuрреnfее“. Ние заемахме седалища в партера. Бай Ганьовите бозави дрешки се хвърляха в очи като контраст с общия тъмен фон на костюмите. Дигна се завесата. Тишина – мъртва. В същия този момент зад гърба ми едно истерическо ха-ха-ха-ха! разцепи въздуха... Боже! Какво виждам! Бай Ганьо се съблякъл по ръкави и си разкопчал жилетката, която го стяга от натъпканите в пояса му мускали.
За чест на Ганьо Сомов трябва да признаем неговата напредничава любознателност и желание да се образова. Навремето (както и сега) цените на билетите за опера били доста соленшки и щом той, спестовникът, се е бръкнал, за да слуша „Куклената фея“, значи не е бил съвсем проЗД.

Банята
„...Бай Ганьо се бави дълго време и зад завесата на стаичката му се чуват пъшкания и се тракат някакви стъклени предмети. Най-сетне отдръпна се завесата и той се яви в натура, с влакнати гърди и с нашарени от чорапите нозе – като държеше в ръка един възел: това бяха драгоценните мускали, вързани в една не дотам чиста кърпица, които той се побоял да остави в стаичката. Той се огледа по стените на коридора, потърси някой гвоздей да закачи възела си...
- Ама проста работа тези немци, един гвоздей не им стига ума да забият, па казват, че ние сме били прости.
Мястото на конфуза е „Софиен зелен“ („Залите на София“). Старинна сграда с красива фасада, от която не бе останало почти нищо, освен проядена като от екзема стена. На 16 август 2001 г. там избухва толкова голям пожар, че 140 коли и 518 огнеборци не сколасват да го потушат. Жалко! Мястото е било невероятно – бална зала през зимата и басейн през лятото, с вековна история и фантастична акустика. (Която очевидно е помогнала на бай-Ганьовото „Булгар! Булгар!“ да кънти подобаващо.)
Голяма строителна фирма купува руините на „Софиен зелен“, запазва фасадата и превръща мястото в скъп жилищен комплекс.

Епилог
„Какво ще ѝ гледам на Виената. Дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде...“, отсича безапелационно бай Ганьо.