Истини във фикцията

Напоследък в българското литературно пространство историята придобива (или може би е по-добре да се каже си възвръща) все по-голяма ценност. Романи с историческо съдържание – „Възвишение“ и „Чамкория“ на Милен Русков, „Една и съща нощ“ и „Животът няма втора половина“ на Христо Карастоянов, „Бежанци“ на Весела Ляхова, поредицата за сестри Палавееви на Алек Попов, линията за Джон Макгеън (Джанюариъс Макгахан) в „Хавра“ на Захари Карабашлиев се превръщат в читателски хит. Заедно с това преводни романи на историческа тематика също се радват на огромна популярност като тук е особено добре да подчертаем „Седмата функция на езика“ и „HHhH (Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих)“ на французина Лоран Бине, „Голямата война“ на сърбина Александър Гаталица, „Доброжелателните“ на пишещия на френски американец Джонатан Лител, „Лека нощ, сладки сънища“ на чеха Иржи Кратохвил, „Комунистът Монте Кристо“ и „Златното везмо“ на унгарките Ноеми Сечи и Ева Банки, „Фатерланд“ на Робърт Харис… Във всички тях историята присъства и като факт и като фикция, и като истина, и като въображение, и като повествователна основа, и като фантазмен конструкт. Много от тези книги излизат изпод „расото“ на монаха Уилям от Баскервил от „Името на розата“ на Умберто Еко, което още веднъж поражда въпроса: доколко именно през тези романови градежи опознаваме и разбираме адекватно и пълноценно историята като такава. Въпросът е наистина важен, защото мнозинството от публиката чете историята именно не чак толкова през фактите, колкото през литературните произведения (както българите четем Възраждането и национално-освободителните войни през Иван-Вазовите „Под игото“ и „Епопея на забравените“ например). За да отговорим на този важен въпрос в разговор по темата в предаването „Премълчаната история“ се включват писателите Алек Попов и Христо Карастоянов, преводачът и специалист по френска история и култура Владимир Сунгарски и издателката Доротея Монова.