На пазар за роби и при червените маймунки в Занзибар

„Целта на пътуването не е конкретно място, а намирането на нов поглед върху нещата“, казва американският писател и художник Хенри Милър. 

В рубриката „Пътеводител на гастрономическия стопаджия“ обикновено виртуално опитвате някоя екзотична или характерна за едно конкретно място гозба. Този път съм подбрала няколко мои кулинарни приключения. Нали съм вашият хранителен сапьор… за различен поглед върху нещата.

Че чаеното дърво по природа е високо 6 метра, но умишлено е смалено до храст, научих в плантацията Ганунг Мас в местността Пунчак на 90 км от индонезийската столица Джакарта. Един от холандските губернатори установил, че в планината е красиво и прохладно, построил си лятна резиденция и постепенно районът се превърнал в нещо като джакартския Бевърли хилс.

Контраст на луксозните хотели и екстравагантните дворци са къщичките на чайоберачите – спретнати дървени колибки с веранди, на които играят деца и кокошки. Чаеното дърво е първият бонзай, защото се късат само листенцата от най-горната му част и е много по-удобно то да е на височината на дребничките берачки. Те се трудят от 2 часа посред нощ до 6,30 сутринта, но всеки ден изминават по 12 км нагоре по хълма, за да стигнат до работното си място с големи кошници на гръб. Жениците с радост ми показват как от всеки храст се късат само по няколко листенца на ден. Следва задължителната дегустация на бял, зелен, червен и черен чай с „мезе“ от панирани банани и снейк скин фрут (нещо като голям кестен с черупка подобна на змийска кожа).

Домакинята да приготвя чай от букета, който е получила, а девойките да сваряват китките от гаджетата си, е последната мода в Китай. Там се смята за неприлично, ако не поднесеш отвара от току-що получените билки в целофан. Аз, обаче доста се стреснах, когато на молбата ми в Пекин да ми препоръчат подходящо растение за подарък, ми предложиха добро за отвара.

„Прекрасен и вкусен е чаят от цветя. Прави те да се чувстваш различен”, твърдят младите китайци, според които модните букети освежават човешката емоционалност. Над 25 са живителните растения, които са вкусни за пиене. От Китайското общество за изучаване на технология на храненето съобщават, че новият повей всъщност е възродена традиция от преди 2000 години.
Според азиатската медицина хризантемите убиват стафилококите; розите подобряват зрението; орхидеите смъкват високата температура и изкарват отровите; лилиите подпомагат ставите, а сместа от лотос и зелен чай изчиства и подмладява кожата.
В книгата „Махзан-ал-Адвия“ („Съкровищница на лекарствата”) от XVIII в. пише, че чаят дава сили на организма и духа, повишава настроението, укрепва стомаха и половата мощ. А в началото на ХVIII в. лекарят на японския император твърди в трактат „пиенето на чай очиства кръвта, слизестата обвивка на очите, регулира работата на черния дроб и далака, понижава сънливостта, оживявя мускулите“.

Неподозирани умения има популярната напитка. Чаеният теин, витамин Р, е основен във фармацевтиката. Използва се за инжекции при голяма загуба на кръв, лъчева болест, обезболява вместо морфин. Чай с чесън лекува зъбобол в Бирма. В Япония с  чаеното масло смазват прецизни механизми. С отвара можеш да си почистиш килима и огледалото или да попиеш миризмата на риба.

Книгата на Светослав Марков и Теодор Борисов „50 места от българската история отвъд България“, на която е кръстена и едноименната рубрика, тръгна на експедиция. Неотдавна Светослав представи четивото в Румъния и Украйна пред българските общности и разказва за срещите и приключенията си. Той споделя и граничните и инфраструктурните си неволи, но дребните пречки не могат да помрачат радостта му от вълнуващите си срещи с нашите сънародници в Задунаевка, Болград, Кишинев, Тараклия, Констанца – все места, където се развиват историите от томчето.

Ако отсега сте склонни да въздишате и да градите планове за лятото, извадете нещо за писане и започнете да си водите бележки. Следващата гостенка в Покана за пътуване ще ни сгрее със слънчева въздишка за легенди, риболов и гмуркане по Южното ни Черноморие. Журналистката Милена Димитрова е част от проекта на АБУЖЕТ – българската секция на Световната федерация на пътуващите писатели, в един сайт да събере малко известни легенди от всички краища на България. Наострете уши, защото освен за кепчета и попчета ще се говори за съкровища. Разказът на Милена Димитрова за морски битки, геройства и пирати крие подробности и за имането на Вълчан войвода.

Думата „Занзибар“ в превод от арабски означава „земята на черните хора“. Под това име се крият три географски единици накуп: архипелаг от 40 острова в Индийския океан, най-големият от тях, чието официално наименование е Унгуджа, и столицата му Стоунтаун.  Благодарение на уникалното си местоположение Занзибар от древни времена е предпочитано пристанище за търговци от цял свят. На тях се дължи причудливото съчетание на афро-азиатска култура, с примеси от персийски, арабски, индийски и китайски влияния плюс щипка холандски, португалски и английски шик за разкош. Това, и благоприятното време през всички месеци от годината, го превръщат в новата любима посока на българите. Пиар експертът Николай Николов, обаче, бе на Занзибар… по работа. 

Въпреки това той ни развежда изнационалния парк Джозани-Чвака Бей, където може да се види изключително редкият червен колобус – симпатична рижа маймунка, от която в света са останали едва 1500, една трета от които живеят в този резерват.

С пиара Николай Николов отиваме и в затвора на Призън айлънд, където се галят огромни костенурки. Гостът не е успял да стигне до частния остров Мнебма,  известен като „раят на ходенето бос“. Там  състоятелните любители на лукса могат да се окажат съседи на Шарън Стоун, Бил Гейтс, Наоми Кембъл или Майкъл Дъглас и да се дивят на „една от най-красивите коралови градини, открити някъде по света“, защитена от ООН.