Ладак – марсианските селения на Рьорих

Първата гостенка в „Покана за пътуване“ – Валентина Димитрова, отвежда високо в Хималаите, където всички ходят с глави в облаците и шепата ориз е истинско съкровище. Ладак. Името идва от Ла, което означава превал и Дак – страна. Наричат тази част от индийския щат Джаму и Кашмир „Малкият Тибет”. В миналото тук е минавал Пътят на коприната. До 1974 година достъпът за туристи е забранен, но днес местното правителство активно поощрява посещенията. 

Николай Рьорих, който е живял по тези места, нарича Ладак „Кръстопът на Буда и Христос” – тук някога е стъпвал кракът на Христос, тук е проповядвал Буда, тук се извисяват развалини, обвити в героично минало и стоят манастири, пазители на ценни реликви, пише художникът. Валентина Димитрова, автор на книгата „Филипините, седем урока на сърцето”, признава, че с мъка се е разделила с магичните зъбери и техните гостоприемни и честни обитатели. Най-напред тя сподели как се е почувствала на повече от 3000 метра височина.

Ако, въодушевени от разказа на Валентина Димитрова за Ладак, ви се е приискало тутакси да хукнете натам, обуздайте ентусиазма си поне до края на април, когато планината ще е проходима. В тази част на Хималаите туристическият сезон е от юни до септември, но истинските пътешественици знаят, че по-добрите цени на хотелите и полетите са месец-два по-рано. 

Ако сте виждали картини на Николай Рьорих от онези места, сигурно сте си мислили, че художникът страда от прекалено разюздано въображение – луннни пезйжи с потресаващи форми, обагрени в жълто, виолетово, сиво, лимоново, люляково… Оказва се, че човекът е рисувал от натура. Дори всяка снимка е толкова нереална, че прилича на филмов декор. Но природата, която прави ландшафта така неповторим, е мащеха за хората, които я обитават.

Валентина Димитрова ни разходи до Ладак, Малкия Тибет, от чиито жители можем да се научим на смирение и толерантност.

Намислила съм си да ви представя тайванските Белоградчишки скали. Наричам така природния геопарк „Йелиу” на североизточното крайбрежие на островната държава. 

Атракцията е нагледен пример как няколко изваяни от природните стихии камъка, далеч от представителността на Белоградчишките скали или Побитите камъни, могат да бъда превърнати в сборище, което поглъща и изплюва хиляди туристи дневно. В превод от езика на племето пинпу Йелиу означава „Дяволският нос”.

Останалото е игра на природата, няколко приличащи на каменни сюнгери скали, кътчета за отмора, вишки за по-добри панорамни снимки и... стройна организация, разбира се. Туристопотокът се направлява и контролира от всевиждащи охранители, които го насочват към образувания с поетични имена като „Главата на кралицата”, „Сладката принцеса”, „Гъбите” и „Джинджифилови сладки”. Но основната им задача е да попречат на гостите да се катерят по ценните скали в мечтата за по-изразително селфи.

Първото ми впечатление обаче е, че няма нужда да летя до Марс, за да се потопя в типичния за червената планета пейзаж. „Йелиу” е разположен на едноименен нос, който навлиза в морето на 1700 метра. Признавам, че всяка гледка ми се струваше свръхестествена. А „подправено” с интересните имена и отличната организация, въздействието се усилва многократно. Скалните образувания са придобили причудлив вид – едни напомнят на сюнгери, други на свещи с пламък, трети на пантофката на Пепеляшка, на фунийка със сладолед. Вече май споменах най-известната фигура – Главата на кралицата, заради близкото ѝ сходство с гордия профил на Нефертити. 

Морските вълни, мусонните ветрове, дъждовете и слънцето са основните ваятели на податливия варовик с леката намеса на геологичните процеси. На остров Тайван има 13 угаснали вулкани, но тук подземните процеси са доста гневливи и затова често има и земетресения.

Бреговата линия на геопарка е прорязана от заливчета, пропасти, подводни пещери, които са доста опасни за посетителите и затова са оградени отдалеч с червен кордон. Ерозията, която е образувала странните фигури обаче продължава да действа неумолимо ден и нощ. И не може да бъде спряна. Природата винаги побеждава човека. Реална е опасността фигурите да се променят до неузнаваемост или да изчезнат напълно. А учените все още не са измислили друг начин как да съхранят  този уникален резерват, освен да направят копия на изваянията. Което е хитро, но изобщо не е същото. 

Цар Фердинанд е, меко казано, спорна фигура в българската история, но в старото миньорско селище Банска Щявница в Словакия бившият монарх е обичан и споменаван с добро. Светослав Марков от „50 места от българската история отвъд България“ неотдавна посети замъка „Свети Антон“ и проучи на място.

Макар след абдикацията си Цар Фердинанд да се установява в Кобург, Германия, той използва всеки удобен случай да посети именията си в планината Предна хора на територията на днешна Словакия.

Ако искате да се потопите в историята и културата на една страна, можете да минете по задължителните туристически маршрути, но само чрез местните хора ще научите за онези специални места, пропити със загадъчност и особена атмосфера, далеч от утъпканите пътеки.

Българските журналисти, които от години работят на различни точки от глобуса, с вроденото си любопитство са открили тайни обекти, които си струва да се видят. Точно за такива места са обменяли впечатления с колегите си Феня и Искра Декало по време на 15-ата среща на световните медии в Тирана.

На организираното от БТА събитие кор. на БНР в Израел са събрали доста любопитна информация за уличката на алхимиците в Прага, дворец под стъклен похлупак в Тигре (Аржентина) и най-старата аптека в Европа в Загреб.

Феня пък е открила монумент на Джордж Буш-младши в малко албанско селце, което се прочу с това, че докато се ръкува с населението, някой му задига часовника. А Искра отвежда слушателите в пустинята Негев, където са останките на набатейския град Авдат.

Снимките в галерията са на Искра и Феня Декало, Валентина Димитрова, Магдалена Гигова и Светослав Марков.