Грузия – на цар Тамара и пещерния ѝ дворец

Днес ще ви разкажа за Грузия. Моята Грузия. Такава каквато я видях, почувствах и обикнах. Различната Грузия, онази, в която не танцуват виртуозите от ансамбъл "Сухишвили", а дребни като шепа монахини правят вино и пеят ектении с ангелски гласове. Където в лозята зреят древни сортове, а високо в планината жените баят на сиренето, точно както техните прабаби, и го превъртат с часове, докато стане на конци. Там „най-младата“ църква е от 12-и век, а хората отварят широко сърцата и домовете си.

Грузия, обвита с легендите за царица Тамара…

Ще започна разходката с манастира Вардзия, издълбан в скалите на планината Ерушети на 1300 метра височина. Тук още броди духът на споменатата вече Тамара, която грузинците наричат цар. Защото тя е била истински самодържец, докато царица е просто съпругата на владетеля. Според легендите дъщерята на Георгий Багратиони била най-красивата жена на света, но не това е най-важното. При нейното управление Грузия изживява своя Златен век, а юначната дама извършва две немислими неща – става най-успешния монарх и… се развежда, без да си навлече народното презрение. Баща ѝ, който твърди, че родът му идва от Давид, втория цар на Юдейското царство, страдал, че няма син, но когато видял как дъщеря му обладава всички необходими за цар качества, я обявява за владетел. Тя преодолява съпротивата на аристокрацията, повежда енергична външна политика, успява да отблъсне попълзновенията на селджукските турци и да разположи страната си на три морета в мир и благоденствие.

Но защо ви ги разказвам тези факти? Понеже манастирът Вардзия е бил не само монашеска обител, ами и цял скален град, в чиито пещери всяка нощ царица Тамара е нощувала в различна стая, за да избегне атаките на враговете си. Легендата разказва, че тя е измислила и името на мястото, което е повече пещерен град, отколкото обител. Младата принцеса играела на криеница из пещерите с чичо си. Тя решила да се пошегува с него и се скрила толкова умело, че той дълги часове се лутал из каменните коридори, без да я открие. Накрая започнал да вика, колкото му глас държи, защото той самият се бил изгубил безнадеждно. А тя изскочила внезапно зад гърба му с думите „Ак вар дзиа”, което означавало: "Тук съм, чичо". По-късно той разказал за случката на придворните и така било дадено името на манастира.

Представете си отвесни скали, от които ви гледат празни очи. Така поне изглежда отдалеч пещерният град. Ако се вълнувате повече от цифри, ще ви впечатля: той е широк 500 метра, има 600 помещения, улици, площади, 16 църкви, с уникални фрески, част от които са запазени. Но понеже животът не е само молитва, и днес могат да се видят местата, където са държали пресите за вино, 28-те изби с 235 квеври – огромните глинени амфори, в които отлежавал 90 тона гроздов еликсир. Освен, че е на високо и труднодостъпно място, твърдината устоявала на набезите чрез двойно подсигуряване с вода – огромен резервоар най-горе, откъдето по дълъг 3.5 км глинен водопровод се снабдявала цялата обител плюс един подземен.

Градът-манастир е известен още като Замъкът на розите и е приютявал населението в дни на война, а апетити към плодородната грузинска земя не липсвали. Изсеченият в скалите комплекс се намира на левия бряг на река Мтквари и гледката от него е почти толкова вълнуваща, колкото трепетът да бродиш из безкрайните коридори. Деветнадесет нива се простират от запад на изток на височина девет етажа. Според други източници етажите са 13. Ако ви се падне вещ екскурзовод, като Мака Тарашливи, ще можете да минете през някой от трите тайни входа, от които неочаквано за чуждоземните нашественици се появявали хиляди грузински воини.

Замислен като отбранителна крепост с манастир, комплексът можел да побере до 20 хиляди души. В него, освен едностайни, двустайни и тристайни жилища, имало и мезонети, но също така тронна зала, библиотеки, бани и трапезарии. Човек върви и има чувството, че с всеки следващ коридор преминава от век във век. Странно е усещането да видиш как в камъка е вдълбано огнище с капковидна форма. Защо ли? Ами понеже при обсада населението не е можела до се снабдява с дърва, винаги разполагали със запас изсушена говежда тор за отопление. Личат и останки от делвите, в които домакините са съхранявали растително масло и сирене.

Изкачвайки се, влизаш от стая в стая и сякаш отваряш матрьошки – уж стаите са еднакви, но винаги има нещо различно. Докато стигнеш до все още действащата църква „Успение Богородично“ – духовния център на пещерния дворец. Стените ѝ били подсилени с камък, а височината е 9 метра. Незабравимите фрески в нея са оцелели след една особено жестока случка. През 1551 година манастирът е бил разрушен от персийските войски, завладели Грузия, а в края на шестнадесети век е бил превзет от турци. Те запалили монасите насред храма и от човешката клада по стените полепнал дебел слой сажди. Стенописите дават тласък на грузинската иконописна школа, позната в цял свят. На северната стена е изографисан покровителят на манастира Сурамели, царица Тамара и баща ѝ цар Георги III. По онова време бъдещата владетелка още не е била женена, но надписът прогласява „Бог да ѝ даде дълъг живот“. В подземията и горните етажи са изобразени епизоди от живота на Христос.

Разбира се, не липсват и белези, че човешката идиотия не е от вчера. Забелязах изчегъртан в скалата инициал с дата 1882 година. Интересното е, че за фреските е използвана техниката „секо“, т.е. сух гипс, смесен с пигменти и вода, като тази „боя“ директно е нанасяна върху камъка. Ненапразно персийският летописец Хасан Бей Румли описва Вардзия като „чудо“, като „непристъпна крепост като стените на Македонското царство на Александър Велики“.

Напускам крепостта-манастир-дворец Вардзия с усещането, че макар в началото да съм сравнявала това чудо на грузинския гений с пещерните градове на Кападокия и скалните манастири в Метеора, съм се докоснала до нещо тотално различно и неповторимо. Благодарение на посланика на Грузия в България Н.П. Тамара Лилуашвили.

Снимки и видео: Магдалена Гигова