Поетите и революцията

На 28 декември 1925 г. в хотел „Англетер“ в Санкт Петербург поетът Сергей Есенин слага край на живота си. Дългогодишно пиянство, сложни връзки (включително с прочутата балерина Айседора Дънкан), слабост пред славата – всичко това има значение за фаталния край. Но като че ли най-голямо значение има отношението към него на съветската власт, установила се трайно след успеха на Октомврийската революция през 1917 г. Печалната съдба на Есенин не е изключение, а по-скоро правило: Николай Гумильов е разстрелян, Владимир Маяковски се застрелва, Александър Блок си отива разочарован и обезсърчен, Осип Манделщам умира в ГУЛАГ, Марина Цветаева се обесва в Елабуга, Анна Ахматова е остракирана и заедно с Михаил Зощенко е нападната от Жданов (нарекъл я „полумонахиня-полупроститутка“), а синът ѝ Лев Гумильов престоява близо 20 години в сталинските лагери, Борис Пастернак пък умира през 1960 г., подложен на яростен натиск заради публикувания в чужбина „Доктор Живаго“ и Нобеловата награда за литература. Руснаците имат поговорка, че „Поетът в Русия е повече от поет“ и вероятно поради това взаимоотношенията на поетите с революцията са доста объркани, противоречиви, сложни.

В предаването „Премълчаната история“ на 29 декември – само ден след датата на самоубийството на Сергей Есенин, с проф. Маргарита Младенова, Галина Д. Георгиева и д-р Иван Ланджев правим опит да анализираме тези взаимоотношения и да погледнем трагичните поетически съдби в Съветска Русия през призмата на корелацията „власт-творчество“.