Кореспондентите на БНР в Израел и любителки на пътешествията Феня и Искра Декало се шегуваха, че единствено те все още на са посетили Тайланд. И май имат право. Само аз съм била там шест пъти. Но ето, че им се случи! Преди да разкажат за "своя Тайланд“, както те са го видели и почувствали, обаче споделят за най-неочакваното приключение, в което са били въвлечени, заедно с група израелски журналисти, по време на това пътуване.
Искра Декало рязкязява: "Ние никога не сме били разследващи журналисти. Но една от големите звезди на израелското телевизионно разследване Давид Сюлейман, който беше в нашата група, ни помоли да участваме в негова "акция“ на летищата в Израел и в Тайланд.
От нас се искаше да се опитаме с мобилните си телефони да заснемем на аерогарата в Банкок как му конфискуват обикновени метални нож и вилица, точно такива каквито поднасят с храната в бизнес класата на самолета, с който летим. Феня се провали като ТВ оператор, (на нея въобще техниката ѝ е противопоказна), но няколкото други журналисти направихме по едно късо клипче, което охранителите веднага изтриха.
Давид Сюлейман знаеше как да ги възстанови и се оказа, че акцията е заснета от няколко различни гледни точки. Предстои монтаж и излъчване на материала. Самият разследващ журналист успя да се вмъкне и да заснеме обеда на хората от бизнес класата, където ясно личат металните ножове – същите като този, който му прибраха.
Тъй като не за първи път Давид Сюлейман се занимава със сигурността и удобството на международните полети, го помолих да отговори на няколко въпроса.
Разкажете за някои от разследванията си, които придобиха световна известност и бяха излъчвани по много телевизии.
"През 1993 година току-що бях завършил специализация по разследваща журналистика, но в медиите не знаеха на какво съм способен, за да ме наемат на работа. Нямах никого зад гърба си освен тогавашната ми съпруга, която имаше задачата, ако ме хванат, да разтръби на медиите каква е била истинската цел на моята акция. А тя беше да вляза в летище "Бен Гурион“ – може би най-охраняваното в света, без пропуск и без документи. Няколко дни следих как преминават през служебния вход. Намерих си костюм в същия цвят като този на служителите. Но кройката беше малко по-различна и затова си държах сакото в ръка. Натиснах звънеца и помахах с ръка, както там e прието. Така преодолях първата врата. Тя беше охранявана от трима пазачи. Не ми направиха проблем и продължих.
Минах край охранителите на самото летище. Също им махнах. Приближих се до самолет на Ел Ал. Имаше трима охранители: от самолетната кампания, от летището и от спецслужбите. Бяха въоръжени. Като се приближавах към тях, вътрешно треперех. Но никой на предположи, че не съм от персонала. По стълбите на самолета трябваше да мине пътник. Внимателно го отстраних от пътя си. Махнах дружески на стюардесите. Огледах се къде има свободно място и се настаних на него.
След 10 минути вратата са затвори и самолетът полетя. Даже не знаех за къде пътувам. Тогава съобщиха на пътниците колко ще продължи полетът, на каква височина и кога ще пристигнем в… Найроби в Африка. Помолих стюардесите за разговор с командира. Казах му, че съм разследващ журналист и съм успял да проникна в самолета му без документи и без билет.
Върнаха ме в Израел. 11 часа ме разпитваха спецслужбите. Още докато се връщах, вестта за акцията ми се предаваше в новините. Тя ми отвори врати за разследвания от всякакъв вид. Предизвиквам различни организации и системи, разкривайки уязвимите им места. В началото пишех в печатни издания. После – в телевизията, в най-престижното предаване за разследваща журналистика "Колботек“.
Cледващата ми акция бе до Франция. Забелязах, че никой не проверява възглавничките на инвалидните колички. Наех една и във възглавничката ѝ поставих играчки: пистолет и граната. Седнах в количката. Знаех, че няма да я поверят, защото е метална. Материалът бе за най-тиражния по онова време израелски вестник "Идеот ахронот“. С мен пътуваше фоторепортер.
Разследването беше на действията на израелската и на френската страна. Летяхме със съответните авиокомпании. Във Франция ми беше по-страшно. Не от хората, от кучетата и от митничаря. Но и те не се занимаваха с един инвалид…
Разследването ми беше препечатано поне в 20 държави. Сега никъде по света инвалидите на пътуват в собствените си колички, а преди да ги качат в багажното, те преминават специално обследване.
Преди година, когото имаше сравнително малко полети, отлетях до Гърция, придружен от оператор на първи канал на тукашната телевизия. Бях облечен като служител на тяхното летище. Също дружески помахах с ръка, влязох в помещения и снимах документи, до които имат достъп малцина дори от работещите в летището… Отново разследването имаше световен отзвук.
Преди 5 години ми дойде друга идея. Представих се за друг човек (бях си набавил чужда лична карта със снимката, на която въобще не приличах) и постъпих на работа на международното летище у нас. Отидох във фирмата, която организира чистенето на аерогарата и самолетите. Казах, че искам да бъда чистач на самолети. Разгледаха ми личната карта. Питаха защо не си приличам. От "личен състав“ малко се двоумиха, както и от отдела за охрана, но липсата на работна ръка за ниско платени длъжности надделя. Получих достъп до различни места на летището плюс самолетите.
Вътре бяхме 10 души чистачи с конкретни задачи. Моята беше да наредя на гърба на всеки стол рекламни материали и списания. Специално си бях донесъл няколко кенчета за безалкохолни напитки. Поставих ги на най-различни места на самолета, който след няколко часа трябваше да отлети. Все едно, че са бомби. След два дни, когато самолетът се завърна, ги намерих там, където ги бях оставил. Заснех ги и си ги прибрах. Така направих с 6 самолета, които летяха до различни дестинации.
Какъв беше резултатът от опасностите, на които се подлагахте?
"Разследванията ми подробно се разглеждат от съответните органи и настъпват изменения в работата им. След първото ми разследване за влизане през служебния вход, сега то става с пръстови отпечатъци и специална техника за идентификация. Вече казах каква стана процедурата за инвалидните колички, при това във всички международни летища. Почти няма разследване, след което нещата да не се променят.
Има ли прилика между театъра или киното и разследващата журналистика?
"Винаги съм искал да бъда артист. Разследващата журналистика ми дава възможност да си напиша сценария, да избирам костюмите и реквизита, да режисирам действието. Например когото ме приеха за лекар, си облякох бяла престилка, сложих си очила и лекарска слушалка. Казах, че работя в конкурентна болница и искам да вземам при тях само нощни смени. Приеха ме, без да попитат за диплома. Навсякъде по света не достигат лекари. Настоях на първото ми нощно дежурство с мен да има лекар за да ми “предаде работата“. Не исках заради моето разследване някой болен да пострада.
Разбирам, че адреналинът е важно нещо в моята професия и трябва да го преодолея. Когато съм в акция, всички чувства сякаш замръзват. Действам като робот. Основната ми грижа е да не бъда разкрит, преди да съм си свършил задачата.
Когато гледате театър и кино, не смятате ли, че там адреналинът дори е по-малко.
"Когато сценарият е добър и актьорите са органични, случващото се на сцената или екрана също ме държи под напрежение. Ако не са, наблюдавам сценичните ефекти. Нали идвам от телевизията, интересни са ми детайлите. Не скучая.
Вашата книга е за границите в разследващата журналистика.
"Много от нещата, които направих, ако не бях журналист, можеха да минат за криминално престъпление. Не че има закон, който защитава разследващите журналисти. Но има закон, според който всяко действие, което не е продиктувано от лично облагодетелстване или няма криминална насоченост, не е подсъдно. Няколко пъти този закон, който е за всички, а не само за журналистите, ме е спасявал.
Критерият дали да направя някакво разследване е дали темата представлява обществен интерес. Знам, че заради моите акции има уволнени служители, но безопасността, животът и здравето на обикновените хора са по-важни. Колкото по-бързо системите се развият, толкова по-добре. Не съжалявам за нито едно от моите разследвания!
Снимки – Феня и Искра Декало"Винаги е интересно, когато можеш да решиш една задача. Мога да кажа, че структурираната и логическата мисъл носят удоволствие и когато видиш решението на един проблем, това е моментът, когато си казваш: "А, да, много е хубаво, защото в света има подредба и всичко може да бъде обяснено." Това са думи на едно младо момче – Веселин Маркович,..
Мине-не мине малко време и любимата познайница на "Покана за пътуване" – Алис Димишева, вземе че отиде на поредно пътешествие и по традиция идва да се отчете Какво беше този път? Първият в живота ѝ Средиземноморски круиз. Повелителка на спечелените състезания по дебати, третокурсничката по българска филология засега е обиколила с огромен кораб..
Дървото не е просто материал. То е носител на история и традиции. В Троянско се обособяват множество занаяти, свързани с неговата обработка, което го определя като другия як клон след грънчарството в този регион. Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства Троян: Епизод 1 – История и настояще С помощта на уредничката в..
Преди време в "Покана за пътуване" Александър Шахов разказа за хобито си да помага през отпуската си безвъзмездно в българския манастир Зограф на Атон. Разговорът ни този път е свързан с другото му хоби – реставрирането и колекционирането на старинни автомобили. По тази причина той се оказа въвлечен в етап от ралито за ретро коли Пекин-Париж,..
18-годишният Мартин Атанасов, който създаде "Черна писта", подробна интерактивна карта с катастрофите в страната, е номиниран за "Будител на годината" – една кампания на БНР. Той е създателят на проекта "Черна писта" – интерактивната карта, която онагледи мащаба на катастрофите в България през последните 4 години. Целта ѝ е да помогне за..
Георги Донков , журналист в "Журито", и Александър Куманов от "Фондация 42" започват нов медиен проект, в който 36 седмици, всеки вторник в..
Революцията, от която имаме нужда, се случва първо в съзнанието на човек. Зрителите на 43-тия Фестивал на българския игрален филм "Златна роза" във Варна..
Къде е мястото на "Четвъртата революция" в наши дни и какво не знаем за Джон Атанасов? В "Мрежата" по програма "Христо Ботев" коментира проф. Владимир..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg