Интеграцията на децата в света на възрастните или може би обратното е много по-вярно

Любопитен за онова, което крие непредсказуемият живот за теб, вървиш крачка по крачка натам, накъдето ти подсказва усетът, на който безусловно се подчиняваш, но в който само след няколко години и един куп разочарования ще започнеш успешно да се съмняваш. Изобщо не се страхуваш и да тичаш натам, чувстваш се толкова недосегаем, сякаш не просто денят, а цялото време на света е за теб – по мярка ти е и направо ти отива. И точно толкова си и уязвим, още обаче не знаеш, че това ти е най-силното качество. Чист си и чист влизаш в живота, оставяш го да те издига и сваля без притеснения. Не се страхуваш, че ще бъдеш наранен, ти дори това искаш – да опиташ вкуса на истинското живеене. Дете си и всичко е толкова просто, а някой възрастен идва и ти отнема привилегиите. На всичкото отгоре този възрастен накрая се оказваш самият ти. Не е нужно да питаш честно ли е – такова е, каквото е и може би и в това има смисъл.

Трябва ли обаче да бъдеш вписан в този свят на съмнения, счупени мечти, идеали и убеждения? Да бъдеш вграден като уред за бързо и лесно съществуване? Ти ли точно – детето, което вижда красивото във всеки детайл, та дори го и създава, което се радва на нещата, смятани от другите за обикновени и вече ненужни – трябва да бъдеш интегриран в света на възрастните, или пък възрастните трябва да пренебрегнат ужаса си и да потърсят отново чистото в себе си?

„Какво се случва“ зададе този въпрос. В разговор за интеграцията на децата в света на големите и за това, което виждат през очите на родителите си и на възрастните въобще.

Д-р Ралица Филипова, журналист, преподавател в НБУ и автор на помагалото за деца с дислексия "Тити рисува букви", но преди всичко най-големият колекционер на детски усмивки, започна кампания по интеграция на украински деца и семейства в живота отвъд страха – чрез арттерапия, игри и творчески работилници. Според нея човекът е като къща, която крие прекрасна вселена, но за да отключиш вратата ѝ – трябва да намериш правилния ключ за нея. С децата не е по-различно. Те са беззащитни пред света и имат склонността да се затварят в себе си, когато усетят идващата заплаха. А тя най-често са именно възрастните, които отварят вратата с шперц поради липса на търпение и време, и наличието на голяма доза страх.

Покрай работата си с децата д-р Филипова разбира, че може би по-голяма нужда от интеграция имат самите възрастни. Те трябва да бъдат приобщени в света на децата и да инвестират в техните усмивки.

Зад кампанията, която цели да помогне на украинските деца да превъзмогнат кошмара от войната, застават много доброволци – студенти, актьори, приятели и съмишленици. Арттерапиите, които са колкото за децата и техните родители, толкова и за самите "терапевти", се провеждат всеки четвъртък и петък от 16.30 до 18.00 часа в Къщата на София. Там възрастните провокират усмивки, а децата им преподават уроци по достойнство, търпение и спокойствие и демонстрират лекотата на битието, макар да са били свидетели на ужаса.

Ралица Петрова разказва повече за тези малки ключалки и точния ключ за тях в звуковия файл.

На 3 юли пък Александра Алгафари ще разкаже на желаещите да чуят "Какво виждат децата през очите на родителите си". В "Какво се случва" психотерапевтката обясни колко по-приятен би бил животът на големите, ако се опитат да запазят детския си пламък и гъвкавостта, с която малките умеят да играят със света си.

Повече от нея в звуковия файл.