Зрелищен танцов спектакъл и великолепни вокалисти – "Сомнамбула" в Лиеж

Белкантовият шедьовър "Сомнамбула" на Винченцо Белини се завърна през януари на сцената на Кралската опера на Валония в Лиеж след 21 години. Последното изпълнение през 2001 г. бе в концертен формат под палката на незабравимия Алберто Дзеда с френското сопрано Аник Масис в главната партия. "Сомнабула" е пример за opera-semiseria – полусериозна опера, характерна с по-олекотена драматична интрига и щастлив завършек. В този стил са написани още и "Крадливата сврака" на Росини и "Линда ди Шамуни" на Доницети.

Продукцията в Лиеж бе осъществена от режисьора Яко Ван Дормал и хореографката Мишел Ан Де Мей. През последните години се наблюдава тенденция на включване на допълнителни артистични жанрове в оперните спектакли като танц, пантомима идори слово с допълнително написани текстове, често на език, различен от оригиналния. Тези добавки не присъстват в оригиналната партитура на композитора.При "Сомнамбула" хореографката Де Мей – една от основателките на балетната трупа Rosas, включва цялостен танцов спектакъл. В центъра на сцената е поставен голям квадратен батут, върху който се изявяват девет балетисти. Всеки образ в операта получава свой дубльор-танцьор, който съпровожда основното оперно действие с майсторски движения, дори акробатика. Освен танц режисурата използва и пантомима като същите балетисти в легнало положение правят ловки, пластични движения, които чрез видеокамера, поставена над тях, са прожектирани на голям екран в дъното на сцената. Самата опера протича в ограниченото пространство на авансцената и като цяло се създава усещането за полуконцертно изпълнение. Хорът седи статично на столове от двете страни на батута, който заема две трети от подиума. При все, че танцовият елемент е много добре изработен и видимо се харесва на зрителите, той често е абстрактен и не е свързан логично с оперното действие. В много моменти балетът определено доминира над музиката. Много зрелищно е изобразено минаването на спящата Амина по тясното дървено мостче над реката с акробатка, която прекоси сцената по въже.

Ден след първото изпълнение на "Сомнамбула" в Театър Каркано в Милано на 6 март 1831 г. Белини пише до свой приятел: "Моята опера има шумен успех вчера. Рубини и Паста (изпълняващите главните роли) бяха два ангела, които доведоха публиката до ентусиазъм, граничещ до лудост". Не по-различна бе и реакцията на зрителите в Лиеж по време на представлението на28 януари.

Спектакълът бе ръководен с голямо майсторство и точен усет към белкантовия стил от музикалния директор Джампаоло Бизанти. При все, че оркестърът на Белини често е сравняван с огромна китара, в Лиеж музикантите не потънаха в анонимен акомпанимент, а съпровождаха изразително вокалните постижения. Темпата, избрани от Бизанти бяха последователни, точни, звукът бе фино настроен и чудесно балансиран със солистите.Хорът също се представи отлично в няколкото красиви пасторални сцени.Лиричният тенор Рене Барбера изпълни много сигурно високата теситура на ролята на Елвино. Американецът се запомни с красив тембър, великолепна белкантова техника, перфектно изравнен глас във всички регистри – вокалът запазваше цвета и широчината си и при най-високите тонове.В партията на граф Родолфо се изяви Марко Мимица – тембрист, звучен, подвижен бас. По-малко бях впечатлен от тембъра на гласа му.Хърватският певец се специализира основно в белкантовата музика, но мисля, че обемът и техниката на гласа му биха му позволили да навлезе и в по-драматични басови партии.Марина Монзо изпълни Лиза с великолепен, свеж, гъвкав глас. Младата французойка прави първите си стъпки в многообещаваща кариера. Сопраното изпя с голяма лекота и виртуозност двете арии на героинята.

В края на отзива бих искал да се спра по-подробно върху представянето на Джесика Прат в главната роля на Амина. От доста години посещавам оперни спектакли, но рядко съм бил свидетел на вокално постижение от такъв висок ранг. Техниката на австралийското сопрано е феноменална, тя владее до съвършенство всички средства на белкантото, с които успя да създаде драматична дълбочина и релефност на образа.Вокалът на Джесика Прат бе базиран изцяло върху диханието, без никакви странични напрежения и примеси. Сопраното изпя с голяма виртуозност трудната встъпителна ария на Амина. Изразителните Белиниеви речитативи бяха старателно подготвени, италианската ѝ дикция – безупречна, сопраното търсеше непрекъснато цветово и динамично многообразие. Впечатляващ бе и финалът на първо действие, когато девойката е намерена в стаята на графа и годежът с Елвино е развален.

Най-голям ефект у мен остави голямата финална сцена на операта. За щастие тогава танцовият аспект бе сведен до минимум. Певицата бавно пристъпваше в нощта, съпровождана от пълната луна, за да започне дългия речитатив, предхождащ знаменитата финална ария "Ah! non credea mirarti", в която девойката пее за изгубеното си щастие. Джесика Прат сътвори нещо хипнотизиращо, нереално, сякаш чрез звуците бяхме пренесени в спящия свят на Амина. Сопраното демонстрира безупречно легато.

Минути по-късно тя смая с виртуозността си в щастливата финална кабалета. Между двете ѝ части Джесика Прат изпя широк ми бемол на трета октава, след което го филира в диминуендо. Феноменален вокален контрол, познат ни единствено от документалните записи на Мария Калас. Интересен е следващият проект на Прат. През март тя ще изпълни партията на Франческа в забравената опера "Франческа да Римини" на Саверио Меркаданте в Операта във Франкфурт.

За щастие съботният спектакъл бе записан за радиото и телевизията и още много оперни любители биха могли да се насладят на певческите постижения на всички участници и най-вече на сензационната австралийка Джесика Прат – достойна наследница на своите прочути сънароднички Нели Мелба и Джоан Съдърланд.