Излезе неиздаван досега роман на Слав Хр. Караславов

"Бунтът на Белгуните" е исторически роман на Слав Христо Караславов. Това е непознатата и неиздавана досега част на тетралогията "И се възвисиха Асеневци". Текстът е писан последен – между 1984-та и 1986 г., но по идея е въведение към знаменитата историческа поредица. Този роман ни връща в онези великолепни времена, в които разказването облагородява читателя заради леката, красноречива и богата лексика и заради дълбочината на размислите.

Романът "Бунтът на Белгуните" разглежда времето около въстанието на Асен и Петър и запълва празнината за събитията преди тези в "И се възвисиха Асеневци". През есента на 1185 г. двамата братя от рода на Белгуните (Асеновци/Асеневци) – Асен и Теодор (Петър), се завръщат оскърбени от посещението си при новия византийски император Исак ІІ Ангел. Обидата ги кара да потърсят съмишленици, с които да тръгнат на директен, макар и рискован сблъсък с наглед непоклатимата империя на ромеите. Гневът се отприщва при освещаването на църквата "Свети Димитър" и прераства във въстание, което по-късно води до мира, сключен под стените на Ловешката крепост през пролетта на 1187 г.

Изказът е спокоен, без гръмки описания на победни изведнъж решаващи се ситуации, а става дума за целия генезис на един бунт, в най-обикновените му човешки измерения, проследена е психологията на бунта. За автора не гладът е двигател на бунта, а унизеното човешко достойнство във всичките му смисли. Има интересни размисли за властта, които звучат много актуално.

Слав Хр. Караславов е наричан неслучайно "сърцеведът на историята ни". "Бунтът на Белгуните" е от романите, които потвърждават това определение.

Ръкописът е подготвен и редактиран от сина на автора Христо Караславов – поет, белетрист и музикант. Ето какво споделя той в "Артефир":

"Бунтът на Белгуните" е самостоятелен роман, чиято идея е да въведе читателя към всичко, което се случва нататък в "И се възвисиха Асеневци". Той е малко особен – де факто е написан най-последен и не присъства в предишните издания на трилогията.

Истинският смисъл историческите романи на баща ми да видят бял свят отново е в това, че е настъпил моментът едно красиво, интересно и дълбоко разказване на историята да се появи пак. Стилът на баща ми е особен – от една страна, той наистина е майстор на сюжета, майстор на разказването. Но това е разказване на поет. Романите се появяват в един по-зрял етап на творчеството му. Интересна е комбинацията между езика на поета и в същото време изключително зоркото око на чудесния разказвач, на човека, който умее да държи сюжета здраво в ръцете си.

Баща ми никога не е гледал на историята като на нещо минало, което просто трябва да бъде разказано. За него връщането към историята беше някакъв опит да разкаже това, което е и което ще бъде. Той смяташе, че в историята се крие абсолютно всеки отговор на всичко, което ни интересува. Той не вярваше, че човешката същност се е променила особено."

Да не забравяме, че Слав Хр. Караславов е автор на много стихосбирки, повече от неговите исторически романи. Този език на поета, тази точност, без обаче да разчита само на поетичната метафора, за да предаде характера на героя или за да изгради фабулата. Вече има носталгия по този начин на разказване... Интересна е също и психологията на византийските дворцови отношения в романа.

Чуйте целия разговор с Христо Караславов в звуковия файл.

Разговор на Дарина Маринова с Христо Караславов в ''Артефир''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Слав Христов Караславов, български писател, е роден на 27.03.1932 е в село Дебър, сега квартал на Първомай. Племенник на писателя Георги Караславов. Завършва гимназия в Първомай (1952). В продължение на седем години е пътуващ журналист. Редактор на многотиражка в градовете Исперих и Попово (1957-1958). Работи във в. „Народна младеж” (1959), „Септемврийче” (1960-1962), в Радио София (1962-1965), в издателство „Български писател”(1966). Главен редактор (1966-1968) и директор (1972-1979) на издателство „Народна младеж”, както и директор на Издателството на Отечествения фронт. Главен секретар на Съюза на българските писатели (1972 - 1979). Поетични книги: „Ехо от кавалите” (1959), „На бял камък” (1961), „Корава пръст” (1962), „Сенките пътуват с нас” (1964), „Насаме със сина” (1965), „След време” (1966), „Приемете ме такъв” (1967), „Когато се роди момче” (1969), „И никога да не си отивам…” (1970), „Стихотворения” (1971), „Предсказания” (1972), „Поеми” (1973), „Гост на себе си” (1974), „Ракетен век” (1974), „Априлски пространства” (поеми, 1976) „Полуостров” (1977) „Безводни реки” (1979), “Дуел” (1980), „Крепост от любов” (1987), „Под сянката на слънцето” (1989), „Години”, „Време” (2002). Проза: „Приятел със смъртта” (новели, 1967), „Двамата” (новела, 1966), „Късче мрамор от Акропола” (пътепис, в съавт. с А. Германов и М. Недялков, 1966), „Хроника за Хаджи Димитър” (роман, 1968), „И се възвисиха Асеневци” (тетралогия): „Деспот Слав” (1970), „Залезът на Иванко” (1972), „Когато Калоян премина Хем” (1974), „И много пътеки изходих…” (1976); „Житие на капитан дядо Никола” (роман, 1971), „Оръжие за живите” (новели, 1974), „И името ти хубаво…” (разкази, 1976), „Солунските братя” (трилогия, 1978 -1979), „В дните на цар Ивайло, на хан Ногай, на Георги Тертер и Теодор Светослав” (1984), „Детрониране на величията” (1986), „Без корона сред хората” (1988), „И следователите грешат” (разкази, 1989). Пиеси: „Братята от Солун” (1968), „Когато светлините се раждат”. Произведения за деца: „Жълтият пират” (1964), „Приказка за житното зрънце и малкото момче” (1964), „Счупената луна” (1969), „Приказка за враната” и др. Заслужил деятел на културата (1974). Негови произведения са превеждани на руски, белоруски, украински, френски, испански, италиански, немски, полски, румънски, чешки, словашки и други езици. Умира на 31.03. 2002 г. в София.