Вместо ножици, дайте на младите хора криле

Те идват с очи, пълни с въпроси. С ръце, които искат да създават, рушат и пак да изграждат. С гласове, които още не са се научили да мълчат от страх. Младите. Онези, които винаги наричаме „бъдещето“, а рядко слушаме в настоящето. Те не искат позволение да бъдат различни – просто са. Не защото протестират нарочно, а защото още не са забравили как се мечтае без страх.

Светът, който им предават по-големите от тях, по-висшестоящите, е свят на стени и йерархии. Казва им се да бъдат смели, но и биват наказвани, когато не се подчинят. Учат ги да мислят, но ги поправят, когато мислите им не се вписват в обшата картинка. Говори им се за свобода, но тя бива ограничавана в рамките на приемливото, на установените стандарти. И така, малко по малко, младите са научени да се съмняват в себе си. Да не вярват на вътрешния си глас. Да не летят твърде високо.

Крилата се режат фино – с пренебрежение, със снизходителност. Не се режат с викове, а с мълчание. С това да не ги каним с нас на масата, когато се взимат решения. С това да не ги питаме, а директно да им обясняваме. Режем им крилата с безразличие. И после ги питаме защо не летят. Защо не отговарят на очакванията ни.

Но те опитват. Отново и отново. Понякога стискат зъби. Понякога с вътрешен бунт, който не могат да облекат в думи. И ако има нещо по-красиво от младостта, то е младостта, която не се е отказала въпреки всичко.

Острият камък на истината е, че не системата убива мечтите, а хората в нея. Хора, които говорят със страх, които раздават наказания, но не предлагат смисъл. Общество, което се страхува от новото, защото новото поставя под съмнение старото.

И въпреки поуката не е в обвинението, а в избора. Всеки ден, всеки от нас може да бъде онзи, който не реже криле. Можем да избираме да слушаме, преди да поучаваме. Да създаваме пространство, в което младите да пробват, да грешат, да стават и да продължават. Не защото ги смятаме за перфектни и за знаещи всичко, а защото ги приемаме като живи, мислещи, търсещи същества.

И някъде между нашата търпимост и тяхната смелост ще се роди истинският напредък. Но не като някаква идеология, а като човешко доверие. А онзи, който веднъж е полетял с помощ, ще знае как да подаде ръка на следващия, който още се учи да разгръща крилата си.

Младите хора са онова крехко утре, което се люлее на ръба между вярата и безнадеждността. Те идват с въпроси, идеи, страст и мечти, които често звучат неудобно на статуквото. Вместо да бъдат вдъхновявани – биват приучавани да се вписват. Крилата им се режат рано – с насмешка, с безразличие, със системи, които не търпят различното.

Но младите хора са и онова красиво днес, на което другите могат да се дивят. Достатъчно е някой да повярва в един млад човек – не с високопарни речи, а с реален шанс. Слушайте ги, подкрепяйте ги, допуснете ги до процеса. Дай им пространство, дори да бъркат. Младите не са проблем, който трябва да бъде решен. Те са решение, стига да им дадем думата, вниманието и доверието, което самите ние някога сме жадували. Защото когато отвориш вратата и вместо ножици подадеш криле – не просто даваш шанс, а изграждаш бъдеще, което е смислено за всички.