Книгата "Приказки за различността" отключва емпатията у децата

На книжния пазар има нова детска книга, различна от всички други, които сте чели. Тя се казва " Приказки за различността", а неин автор е Христина Чопарова.

Христина Чопарова е журналист с дългогодишен опит в печатни и онлайн медии, редактор, медиен експерт и комуникационен консултант. Завършила е специалностите "Зъботехника" в Медицински институт "Йорданка Филаретова" и "Журналистика" в Софийския университет.

Христина Чопарова (на снимката) е председател на сдружение НЦАК (Haциoнaлeн цeнтъp за aлтepнaтивнa ĸoмyниĸaция) "Ние ви чуваме", тя е също създател и главен редактор на едноименния сайт – една от най-обичаните от нечуващата общност медии у нас.

Христина е автор е на над 750 статии, а нейни публикации са включени в много сборници. Носител е на редица отличия, включително номинация за "Човек на годината" за 2019 г. на Българския хелзинкски комитет и на Специалната награда на Съюза на българските журналисти за особени заслуги в интеграцията на хората с увреждания.

"Приказки за различността" е първият опит на Христина в литературата за деца и четвърти личен епистоларен проект.

Книгата беше представена на Деня на детето в Пловдив, а в София премиерата е на 5 юни в арт пространството"Сцена Централни хали".

Книгата дава отговори на въпросите за различността – по достъпен и интересен начин поднася информация за различни състояния, към които децата понякога проявяват неуместно любопитство.

В "Приказки за различността" живеят 11 симпатични животни като всяко от тях се отличава с различна физическа особеност, различие – в книгата не се срещат думите "увреждане" или "дефицит". Тяхната среща в гората, личните им истории и общуването помежду им илюстрират принципите на социално включване и толерантност, а акцентът в книгата е, че различието не е представено като увреждане, а като източник на предимства и духовен растеж.

Първото медийно представяне на книгата беше в предаването "Аларма". Чуйте и прочетете разговора на Ася Чанева с Христина Чопарова.

"Предишните ми три литературни опити са засега нереализирани. Имам една книга "Разкажи ми тишината" е биографична, в нея разказвам мой собствен опит, свързан с тишината. Останалите опити са по-скоро в сферата на фантастиката, разкази и поезия, но не са публикувани. Не съм се отказала от тези проекти, но не съм имала финансовата възможност да ги реализирам или по-скоро не съм събрала смелост да ги покажа пред публика.

През 2020 г. ми хрумна изведнъж идеята за тази книга. Забелязах, че много родители търсят обяснение за различни деликатни и чувствителни теми чрез детски книжки. Особено е важно за децата да им бъдат обяснени въпроси, свързани с например загубата на близък човек, загубата на домашния любимец, за хигиената, за човешкото тяло. Това са въпроси, които родителите обясняват на детето си чрез детски книжки и различни приказни герои. Забелязах обаче, че на българския пазар няма книга, която да дава такива обяснения за различни специфични състояния, които са повече или по-малко видими и към които малките деца могат да бъдат понякога неуместно любопитни при среща с носители на такива състояния. Да ги посочват с пръст на улицата, да задават въпроси на висок глас. Това поставя родителят в деликатна ситуация, в която не може в момента на запитването да обясни на детето. За това чрез книжки е много по-лесно да даде такова обяснение.

Представях си как различни животни си събират на конференция и всяко от тези животни има различно състояние. И разказва за него, за да могат всички останали да изслушат този разказ и да разберат какво представлява това състояние, как му помага, как е получено, какви ползи носи и да го видят от гледни точка на предимството. И вярвам, че има една такава книга на Българския пазар.

И би се харесало на деца, които самостоятелно четат. На по-малки деца, също и на родители, на учители и на специалисти, които работят с деца."

-  Позволявам си да прочета началото на книгата "Приказки за различността":
"Далече, далече в гъста и вълшебна гора лъвът седял умислен. Тревожил го въпрос, който не му давал мира ни дене, ни нощем. Царят на животните се безпокоял, че във всяка гора по света уважението намалява, а с него и любовта между животните. Загрижен за своите поданици и добруването им, той дълго мислил какво да стори. Накрая решил да свика обитателите на горите, за да се допита до тях, как да се възвърнат уважението и любовта.
Желанието му било всички животни заедно да изработят нова конституция, в която законите да бъдат образец за тези най-велики чувства."

Тоест, всичко започва с любовта и уважението.

"Да, защото всяко различие заслужава да бъде погледнато на него с необходимото уважение. Тъй като, както споменях, има деца, които се отнесат с подигравка или по никакъв начин. Няма достатъчно познание към определено състояние, за да го видят от гледната точка на любовта и уважението, а по-скоро го разглеждат като различие, което отблъсква.

Идеята на тази книжка е именно да даде обяснение за тази различност, да бъде интересно и познавателно за децата от всякакъв възраст, но и да получат те възможност за емпатия и по-голямо разбиране към техни връстници, които биха могли да има такова различие, както и към хората в обществото, които са носители на различни специфични състояния. За това е важно самите деца да научат, че е важно да подхождат към другите с разбиране и с обич.

Животните събрани тази горска конференция представляват глас, който е чут. Тази горска среща визуализира принципите за социалното включване, което помага на всяко от тях да се почувства приятно, приобщено, разбрано и изслушано. И в книгата е показана една много интересна техника на изслушване."

-  Това е мисията на самата книга. Затова си е написала. Децата, когато са малки, смятат, че всички други са като тях. И това е начинът, да им се покаже по най-елегантен начин, че не всички са точно като тях, но всички заслужават уважение и любов.

"Да, още повече, че деца с различия, които имат, например, зрителни или слухови дефицити, успешно се интегрират в масови училища, където те имат възможност да общуват с своите връстници. Съответно, техните връстници виждат как се справят, какво представляват тяхното различие. И, всъщност, да забележат, че между тях няма толкова големи различия, защото въпреки наличието на какъвто да била дефицит, ние всички сме хора, можем да се разберем, можем да намерим допирни точки и можем, въпреки това, което се е случило, да намерим път един към друг. Още повече, че когато е налице някакъв дефицит, то спомага за по-доброто разбиране между хората, да събуди емпатия, защото малките деца са особено чувствителни и впечатлителни. И когато видят човек с различие, винаги първия въпрос, който задават е "защо" и "какво е това".

Децата са любопитни, искат да им бъде обяснено, да разберат, да научат повече. И когато вече човек започне да разказва за това различие, да обяснява откъде е дошло, как е получено, как му помага, че това не е нещо лошо (както в България хората обикновено гледат на различието като на нещо с негативен оттенък), а по-скоро това е начин, чрез приказките да се покаже, че различността не е нещо плашещо, не е нещо, като може да се игнорира, но и не е нещо, което да пречи на приятелството, на взаимоотношенията за хората.

Книгата цели да даде познание за различността в специфичните състояния, които притежават определени хора и да ги обясни по достъпен и интересен начин за деца от всички възрасти. Лексиката в книгата е съобразена с интелигентността на децата, без да я подценява и в същото време да привлича към тематиката и да приобщава и техните родители или учители, защото днешните родители са вчерашни деца и е необходимо това познание за специфични състояния да бъде добре познато, за да може да улеснява комуникацията с техните носители.

Например слуховите дефицити са много специфични и са различни видове.

Когато хората чуят човек с увреден слух или със слухов проблем, както се изразяват, нямат ясна представа какво точно се крие за това. Не знаят, например, че слуховите дефицити са различни видове, че говорим за тежко чуващи, оглушали и глухи хора, които са съответно с придобита или с вродена слухова загуба. Книгата дава обяснения чрез животните, които са носители на тези състояния.

Например, тежко чуваш кон, оглушал вълк, недочуваш от старост, лъв и така нататък. И тъй като моята област и интереси са именно слуховите дефицити именно техните видове са представени чрез животните."

-  В книгата има ли персонажи – животни с други дефицити, освен с нарушен слух?

"Разбира се, те се плод на мои допълнителни проучвания, състояния като аутизъм, Синдром на Даун, различни видове зрителни дефицити и така нататък.

В книгата има 11 животни, всяко от които е носител на различно специфично състояние. И понеже в българската литература, специално в детската и в иносказателния наратив е типично на животните да се приписват човешки качества, това е най-лесният начин децата да се запознаят с различността.

Това са отделни истории на тези животни, които разказват как са ги получили и с какво различието им е помогнало, как е променило живота му, защото целта е чрез тези истории да се покаже как самият живот се е променил, как може да бъде полезен и да се акцентира на различието не като увреждане, а като на предимство."

-  Много е интересно, това което казваш. Обикновено самата дума увреждане показва, че човек има дефицит. А ти през цялото време казваш, че различността може да помага. Как може да помага?

"Ще издам малко от кухнята на книжката. Например, когато говорим в историята за тежкочуващия кон Вихър. Той е представител на тежкочуващите, които са слуховопротезирани със слухови апаратчета.

В приказката неговото състояние е представено като с тръбички и фунийки, които изработва мечката, за да ги носи в ушите си, за да може да чува, след като вече не му е възможно. Това е типично за културата тежкочуващи, които боравят със слухови апарати и кохлеарни импланти. Те говорят и идват от чуващи среди, в които говорът се използва максимално.

Това помага на родителни и учители да осъзнаят, че е важно да правят разлика между тези, които са тежкочуващи, тези, които са оглушали, тези, които са глухи и боравят с жестове реч. В приказката за коня, както споменахме, как може да бъде полезно. Той среща таралежче, попаднало в калта. Конят не може да чуе виковете му, но го вижда, с помощта на едно клонче, което протяга към него, го изважда от калта. Благодарният таралежчо му помага да слуша.
С течение на времето, двамата стават близки приятели, таралежът, започва да му говори по-високо, за да може конят да изпробва възможностите на тръбичките, чувайки с тях.

За хората, които чуват тежко, техническото средство е много важно, тъй като то им помага да използват остатъчния си слух, който имат и да чуват своя говор и този на околните. Типично за тежкочуващите хора е да говорят малко по-високо от необходимото, за да могат да чуват собствения си глас и този на своите събеседници. Това характеризира културата на тежкочуващите като хора, които използват технически средства.

Оглушалите пък са хора, които са спрели да носят техническо средство, или са били чуващи хора, които внезапно или постепенно по някаква причина в хода на живота са загубили слуха си. Съвсем отделна култура са глухите, които са родени така – това са хора са с вродена слухова загуба. Те общуват с жестов език, което прави разбирането с тях много по-трудно. В книгата тяхната култура е представена от образа на бялата котка.

На корицата на книгата виждаме две котки – бяла и черна, защото белите котки със сини очи обикновено се раждат глухи. В природата това е научно доказан факт, и затова избрах именно бялата котка да бъде образа на представител на културата глухи, който говори с жестове. Затова именно на корицата има бяла котка, а черната котка до нея е нейният преводач-тълкувател, който ѝ помага в общуването.

Жестовият език е много любопитна система от знаци за назоваване на определени действия, думи, и така нататък, но няма достатъчно жестове за всяка дума в говоримия език. Глухите, които общуват с жестов език, ползват помощник в лицето на преводач-тълкувател, който да тълкува за тях това, което казват чуващите, и обратно – да предава тяхната реч на глухия. Корицата с тези две котки е виждане на художничката - илюстраторка, която също е със слухова загуба, с тази илюстрация нейното виждане съвпада с моето – акцентът да бъдат именно слуховите дефицити, които са в моята компетенция."

-  Илюстрациите са дело на Моника Войкова – много талантлива художничка със слухова загуба.

"С Моника ни свързва дългогодишно познанство и приятелство. Тя е една от художничките, които участваха със своите акварели в проведената през 2019 г. Обща национална изложба на художници със слухова загуба от цяла България. Моника Войкова участва тогава със свои творби, които имаха голям успех.

Нашите взаимоотношения с Моника, се развиваха през годините и тя с огромно удоволствие се съгласи да направи илюстрациите на детската книга като така тя доби вече съвсем оформен вариант.

В "Приказки за различността, целя да покажа колкото може повече истории, въпреки че не претендираме за максимална изчерпателност, по-скоро сме се фокусирали върху състояния, които са по-често срещани и чиито носители децата биха могли да срещат на училище, на улицата, или другаде, и да поискат обяснения за тях."

Представянето на книгата на Христина Чопарова "Приказки за различността" е на 5 юни, четвъртък от 18.30 часа в арт-пространството "Сцена Централни хали". Представянето на книгата ще направи нейният редактор, професор доктор Минка Златева. В рамките на премиерата за най-малките ще има рисувателна работилница. Тя ще бъде водена от двама художници Моника Войкова – илюстратор на книгата, и Здравко Денев – графичен дизайнер. За нечуващата общност е предвиден професионален жестов превод.

Христина Чопарова, освен журналист и медиен експерт, е председател на управителният съвет на Националния център за алтернативна комуникация "Ние ви чуваме", който е създаден с идеята да бъде активен участник в реализацията на инициативи, събития и мероприятия, свързани с нечуващата общност в България. Разбира се, също така и да подпомага, насърчава комуникацията с тази общност, чрез алтернативни методи на общуване и чрез техните собствени методи на общуване, жестовият език е един от тези методи. Всички инициативи на сдружението се оповестяват в едноименния сайт "Ние ви чуваме", който е една от най-популярните специализирани медии в България в областта на слуховото здраве и комуникация.

-  Христина, как реши да създадеш Националния център за алтернативна комуникация "Ние ви чуваме"?

"Националният център за алтернативна комуникация "Ние ви чуваме, е юридическия отворите на специализирания сайт "Ние ви чуваме", който създадох пред 2009 го. Медия, която да се ангажира с въпросите на нечуващите хора и проблематиката на слуховото здраве и комуникация. Тогава аз следвах журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет "св. Климент Охридски" и реших да обединя бъдещата се професия на журналист със създаването на този специализиран сайт, който го нарекохме "Ние ви чуваме", защото, защото ние чуваме проблемите, за които говорим. Като медия и специализирано пространство беше много необходима отговор за хората, които не чуват. Изключително много се радваха на появата му. Въпреки че, съм имала моменти, в който съм искала да се откажа, защото това е област, която е леко деликатна. Но продължавам, защото хората, когато ме срещат, говорят за сайта като за нещо свое, припознават го като свое медия, като пространство, което им дава най-различни познания. Имаме повече от 26 рубрики от различни области на живота, наука, литература, изкуство, събития, международни новини, туризъм, фотографии и т.н. С времето увеличихме тези рубрики, за да можем да покрием максимално повече области, в които се изявяват нечуващи хора. И така сайтът до днес продължава да изпълнява информационните си функции, да предлага достоверна информация, свързана с слуховото здраве и комуникация.

И вече през 2022 г. с част от колегите от сайта, се учредихме като сдружение в обществена полза, с идеята да подпомагаме нечуващите хора със събития, свързани с култура и изкуство, като не забравяме и информационните си традиции. И сега сайтът е собственост на сдружението, и продължава да отразява новини и събития, свързани с нечуващите хора.

Аз съм основният автор в сайта. Темата ми е близка, тъй като аз самата също съм носител на слухова загуба, която е придобита в късна детска възраст."

-  Въпреки слуховата си загуба, ти си завършила журналистика.

"Винаги съм искала да уча журналистика, не за да доказвам нещо на някого, а защото винаги съм обичала да пиша, откакто се помня, винаги съм се занимала с писане.

Първата ми специалност е зъботехника и я записах, защото моите родители, които са чуващо семейство, много се притесняваха, дали аз самата бих могла да намеря професионална реализация. Тъй като по времето, когато записах зъботехника през 1996 г, само тази специалност беше гостоприемна за хора с слухови дефицити.

Записах тази специалност в института "Йорданка Филаретова", там за първи път срещнах други хора със слухова загуба, това беше първата ми среща с тези култури, това беше доста шокиращо за мен, защото до този момент аз нямах никаква представа за тяхното съществуване.

Не знаех, че има хора с различна по вид слухова загуба, не знаех, че съществува жестов език, не знаех нищо – аз идвам от чуващо семейство.

Когато бях на 15 години спрях да нося слуховият си апарат, което изключително много ме освободи от необходимостта да разчитам на техника, която да ми достави звук. За човек, който е чувал, е много ясно различимо как звучи естественият звук и този, който се предоставя чрез техническо средство.

За мен беше огромно облекчение да сваля слуховия си апарат и от 15 годишна възраст до ден днешен се справям без него изцяло чрез четене по устни. Махането на техническото средство, при мен доведе до пълно оглушаване, т.е. тотална слухова загуба, което ме поставя в културната група оглушали. Оглушали са хората, които не могат да ползват техническо средство, не могат да разчитат на никаква технология, но разчитат на говора си, на разчитането по устни и на ползването на текстови съобщения и средства - т.е. разчитат на епистоларно (писмено) общуване."

-  Как се справяше в университета?

Нормално, както всички останали, аз не съм искала специално внимание към мен, аз съм учила в масови училища, свикнала съм с отношения, които не са били проблемни. Още повече, че имайки способността да чета по устни, независимо от темпо ритъма на говорещия, мога да се ориентирам в ситуацията, в която събеседникът говори.

Ако е необходимо да ми повтори, ще повтори. Затруднение представлява само тогава, когато пред лицето на говорещия има някакво препятствие – микрофон, маска или човекът е отдалечен, това ми пречи да го разбирам.

В такъв случай мога да ползвам артикулативен превод. Тогава до мен има жестов преводач.

Като ме попита как съм се справяла в университета, стоях на първия чин, прекъсвах преподавателите, задавах им въпроси.

Повечето от тях не вярваха, че имам слухова загуба, докато не обясних, че всъщност тя е придобита. Някои от преподавателите и колегите ми разбраха чак на втората година от следването, което е доста забавно, но тъй като аз говоря, прекъсвах преподавателите с въпроси.

На мен не ми се е налагало да започвам отначало, както това се случва с глухите по рождение хора, които имат трудности с овладяването на речта.

Има много малко познание за хората за слуховите дефицити и хората не правят разлика между тежкочуващ, оглушал и глух.

А да се прави тази разлика е важно, защото всяка от тези култури използва различни средства за комуникация. Когато съответната култура се познава добре, комуникацията вече е много по-лесна.

-  Ти самата владееш ли жестов език?

"Наложи ми се да науча жестов език, защото по времето, когато работих като редактор и коректор в СГБ (Съюза на глухите в България) и във вестник "Тишина", се срещах с хора от различни култури. Специално с глухите можех да се разбирам, но аз не владеех техния език, и за да можем да общуваме по-пълноценно, ми се наложи да го овладея.

Това беше моята първа среща с жестов език на професионално ниво, тъй като използването му беше свързано с работата ми, но първата ми среща с жестовия език изобщо беше в института, където за първи път срещнах колеги, които го използваха. Те бяха много малко и бяха разпределени в групите на останалите, за да се интегрират по-добре. За мен беше лесно усвояването на жестовия език, тъй като той е символен език, който рисува с жестове смисъла и думите в езика, и дори човек, който не владее професионално езика на знаците, може да измисли по своя собствена логика, да изобрази как изглежда определена дума и да изрази с жест това, което иска да каже.

За съжаление, жестовият език няма достатъчно жестове за по-сложна терминология и затова няма толкова студенти със слухова загуба, а и защото за тях няма приобщаваща среда. Това са причините, поради които рядко виждаме студенти със слухова загуба в университетите изобщо.

Но сега изкуственият интелект може да помогне в достъпността за студентите, които не чуват. Изключително е удобно, когато има достъп до субтитри в реално време. Въпреки, че технологията допуска грешки, е голямо удобство за тези, които не чуват. Нещо, което преди години не можехме дори да си представим.

За съжаление, технологията е нова и е скъпа и затова ще мине време преди да може да се приложи в системата на образованието, но аз лично искам да вярвам, че това е постижимо, защото ще бъде изключително голямо удобство за студентите, които имат слухови дефицити, да учат в която да е специалност."

-  Да се върнем към книгата. "Приказки за различността", обяснява по достъпен за децата начин различията и им показва различията не като увреждане, а като източник на предимства.

Какво е твоето предимство като нечуваща?

"О, това е много интересен въпрос. Преди всичко тишината ми даде много, даде ми много добър поглед към самата себе си, даде ми възможност да вникна в себе си, да се изправя срещу собствените си страхове, да преодолея притеснителността си, да се приема.

Най-важното нещо, което трябва да направи всеки нечуващ, за да може да приеме себе си като пълноценен човек, въпреки слуховата загуба, е да развива онези качества, които иска да постигне и да елиминира тези, които не му трябват.

На практика това е един вид чистилище, защото предоставя възможности за вглеждане в точно тези тъмни кътчета, където много хора се страхуват да погледнат. Предимството на тишината е в това, че учи на човечност, на разбиране спрямо други състояния, дава ти възможност не само да чуеш собствения си глас, но и да чуеш онзи вътрешен глас, който повечето хора пренебрегват.

Освен всичко друго, тишината учи на отношение към звука.

Няма абсолютна тишина, но въпреки това, тя предлага много възможности за звуци, за усещане на звука. И това една от дейностите на нашето сдружение – да помагаме в търсенето на звука за хора, които желаят да научат как звучат народните инструменти. Вече сме го правили, но да не се отклоняваме от темата, мисълта ми беше, че тишината предоставя изключителна възможност за самовглъбяване, за опознаване, за развиване на качества.

Тъй като много често хората, които не чуват и хората, които са носители на дефицити, са склонни да се сравняват с всички останали. Това не е необходимо.

Разбира се, наличието на дефицит означава, че вече човек няма да бъде в тази среда, в която е пребивавал преди.

Вече ще му се наложи едно съвсем ново пребиваване в различна среда, но това се предимства, защото всяко ново нещо, което човек научава, е опитност. Обогатяващо е от гледна точка на предимствата, които му дава, какво може да научи от него, как може да му бъде полезно, може ли изобщо да бъде, да не го разглежда като увреждане, защото увреждането предполага някаква негодност, някаква невалидност. На практика това е значението на думата увреждане, към което аз персонално изпитвам антипатия, затова никога не го използваме като термин в нашите статии в сайта.

Смятам, че правилният термин от английски език е "people with disability", който означава хора с невъзможности, обаче нерде невъзможности, нерде увреждания.

Пренесено автоматично понятието създава предпоставки за отритнатост, за липса на интеграция в обществото на хората с дефицити, затова предимството, което те могат да видят в своето състояние е тогава, когато виждат добро отношение. А доброто отношение идва тогава, когато си се приел, защото не можеш, примерно, да не си приел себе си, а да искаш някой друг да те приеме. Човек, когато приеме себе си, това, което той излъчва към другите, това получава като обратна връзка.

И това е предимството на тишината в случая, по отношение на слуховите дефицити, но всяко едно физическо състояние има своето предимство, стига само човек да го види и да се приеме, но приемането е много трудно.

Защото ако най-близките ти в близкото ти обкръжение не приемат това, или правят някакви неща да го променят, на детето това му подсказва, че те не са доволни от него. То е различно от тях, и трябва да го върнат обратно, да го извадят от тази различност.

Тоест, самите родители е важно да научат, че детето не е необходимо да бъде като всички останали, а че със своето различие, то е достатъчно добро, може да научи много, може да развие дори качества, които много други деца нямат. Необходимо е родителят да има един поглед, една интуиция, усещане, връзка с детето, за да може да го разбере по-добре.

Когато едно дете не чува, какво е първото, което прави родителят? Да му даде слухов апарат, за да му даде възможност да чуе отново звуците.

Добре, обаче, има ситуации, в които тази прекаленост в усърдието, кара детето да се чувства непълноценно, все едно самият родител не одобрява това, че детето не чува. И в аудиологичните кабинети, често децата се насилват да чуват и понякога послъгват, че чуват нещо, което в действителност те не чуват. Имено това не бива да се прави.

Затова моята препоръка към родителя е да бъде по-разбиращ към детето, когато то има слухова загуба, някакво различие, да се опита да го види през неговия поглед, защото децата са много приспособими.

Говоря от собствен опит като дете със слухова загуба, което е минало по този път.

И в книгата разглеждаме ситуациите като достъпни за децата, защото чрез образите на животни, те могат да се асоциират с тях, да разберат по-точно какво представлява различието, не само собственото, но и чуждото.

-  Пак започна много бързо да говориш. Уважаеми слушатели, неслучайно, съвсем в края на нашия разговор, всъщност вие разбрахте, че Христина Чопарова не чува. Мога да ви уверя, че тя няма пред себе си написани въпросите, които й задавам. Тя ме разбира идеално – чете по моите устни. Това, което каза, беше много интересно, но това означава ли, че ти си против техническите средства? Против ли си кохлеарните импланти и слуховите апарати?

"Благодаря ти за въпроса.Това е много хубав въпрос, но трябва да изясня, че не съм против техническите средства. Много съм благодарна, защото когато слухът ми започна да отслабва, техническото средство ми помогна да запазя този остатъчен слух, който имам. За децата, които не чуват, това е много важно.

Леко съм против кохлеарните импланти, защото отнемат този остатъчен слух. Това е област, в която е необходим много добър, много прецизен и информиран избор. Много деца отхвърлят кохлеарните импланти. Това е тема, която не бих желала да коментирам, но специално слуховите апарати се поставят на деца, които имат остатъчен слух и е хубаво да ги използват."

-  Да, но ти самата си решила, че не искаш повече да използваш слуховия си апарат.

"Не желая, защото аз вече бях на 15 години – възраст, в която можеш да прецениш дали това ти е удобно и да проявиш свободната си воля да не го носиш. И не чувствах потребност от това, освен това, както споменах, звукът с техническо средство е много по-различен отколкото естественият и това създава особен дискомфорт, пищене, особени ситуации, в които техническото средство вече се превръща по-скоро в неудобство, от колкото в предимство. И понеже аз съм любопитен човек, въпреки че осъзнавах, че неговото премахване ще доведе до тотален регрес на слуховите ми нерви и до пълно оглушаване, беше ми любопитно, какво има в пълната тишина и дали наистина е пълна.

Наистина няма такова нещо, като пълна тишина, но установявайки, че се справям, защото веднага, след като настъпи моята слухова загуба, аз установих, че отлично мога да чета по устни, това не е проблем за мен. Реших, че мога да се справям само чрез четене по устни. Това е много добро предимство, понякога, като стана дума за предимства, това може да бъде използвано в случаи, когато в определени професии, като например в криминалистиката, човек със слухова загуба, би могъл да бъде профайлър, който може да чете по устни, съответно да проучва записи, в които говорът не се чува.

Разбира се, във всяка област може да се намерят предимства, но въпросът е самият човек със слухова загуба да открие за себе си кое е нещото, което иска да прави, коя е областта, в която иска да влага време и усилия, въпреки слуховия си дефицит.

Съществуват много стереотипи, че човек, който не чува, няма да може да се справи.

Аз съм живото доказателство, че това не е вярно, защото въпреки, че аз не чувам абсолютно нищо, дори собствения си глас, аз съм организатор на събития.

Водя комуникация, без дори да вдигна един телефон. Хората ме питат как е възможно това, но същевременно проявяват много голяма съпричастност, когато в хода на комуникацията аз съвсем спокойно казвам, че поради придобита слухова загуба след инцидент, не ми е възможно да провеждам телефонни разговори и дали може да проведем комуникацията през някое от приложенията за текстови съобщения, чрез мейл, или в социални мрежи, където човек може спокойно да се разбира с другите хора, т.н. не е необходима задължително телефонна комуникация. И това е стереотип, който е много дълбоко в съзнанието на хората, че ако не чува, човек не може да бъде пълноценен в отношенията."

-  Като журналист, как работиш?

"Като журналист, аз не срещам трудности, защото интервютата, които вземам, ги правя писмено, тоест по e-mail, чрез приложения за текстови съобщения. Когато обаче се налага да присъствам на публични мероприятия, събития, кръгли маси в Народното събрание, при обсъждане на законопроекти, използвам жестов преводач.

Всеки желаещ да следва журналистика, ако му липсва слух, може да се справи, въпреки липсата на все още приобщаваща среда в учебното заведение, когато има желание.

Най-важното е да има вяра в собствените си възможности, че може да се справи. Основното, който пречи, е липсата на увереност, че може да се справи, че може да бъде разбран и да разбира. Това е разбираем страх, но все пак е страх, който трябва да бъде преодолян, а тишината дава тази възможност.

Журналистиката не е толкова страшна за хората, които не чуват. Даже бих им препоръчала по-комуникативни специалности, защото това ще им създаде по-голяма увереност, повече самочувствие в общуването, ще им изгради по-добри комуникационни навици и умения, и ще ги научи да разбират другите.

Първото нещо, като един чуващ човек прави, като влезе в дома си, е да включи телевизора и да увеличи звука.

Нечуващият човек, няма възможност да включва и изключва звука."

-  Какво е първото нещо, което правиш ти, когато влезеш вкъщи?

"Медитирам. Наслаждавам се на тишината. Тишината е благодатно поле за наслаждение. Чета. Разбира се, по-голямото част от времето ми минава именно в четене. Аз чета изключително много и както ти ми обърна внимание за бързото ми говорене, причината е, че чета изключително бързо. И бързо чета, бързо говоря, и бързо пиша. "

-  Как искаш да завършим този разговор?

"С пожелание към хората, които не чуват да бъдат по-уверени в себе си. С пожелание към родителите на деца без дефицити, да имат желание да им обясняват тези специфични състояния.

С пожелание към специалистите, които работят с деца, книгата "Приказка за различността" да им бъде максимално полезна, да носи радост, чрез илюстрациите и чрез съдържанието. А на вас благодаря за гласността, която давате и за чудесния разговор, който проведохме."