Има ли нужда изкуството от нова иносказателност?

Берлин, дворът на бившата Хамбургска гара, днес национална галерия за съвременно изкуство, вероятно слушателите ни са я чували като Хамбургер банхоф. Стотици са се събрали в градината и празнуват откриването на голямо арт събитие. Електронна музика, екстравагантни облекла, коктейл бар във фургон, мобилно студио на берлинското радио РББ, което излъчва коментари на живо, планини от всякак паркирани велосипеди. А в тълпата се мярка гръб облечен в стар, надраскан със спрей шлифер. Надписът гласи "Am I complicit?". На български бих го превела като "Аз съучастник ли съм?"

Не става ясно дали човекът със шлифера прави еднократен пърформънс или носи този тежък въпрос на гърба си всеки ден. Но около него тълпата се разделя – дали за да не попаднат в кадър или защото ги е страх да не трябва и те да поемат теглото на въпроса. А въпросът е все още ли артистите са свободни да говорят за всяко нещо, което ги тревожи? Ами докато кандидатстват за финансиране, пак ли са свободни? Станали ли са посланията в съвременното изкуство по-опасни в сложните политически, но и морално времена? Мълчанието съучастничество ли е?

Днес в "Какво се случва" се питаме все още ли съвременното изкуство има свободата да каже всичко, което поиска, или е принудено да търси нова иносказателност. А по темата ще се включат кураторката Владия Михайлова, арткритикът Христо Калоянов и за кратко съвременния артист Войн Войнов.

В разговора за това дали на съвременното изкуство му се налага напоследък да прикрива посланията си се включва за кратко Войн Войнов съвременен артист и организатор на София арт уийк, коятозапочва на 15 октомври.