Има една българска поговорка “На добър син наследство не му трябва, на лош – съвсем”. Звучи като старозаветна мъдрост. И сигурно е така. От векове едно от най-важните неща в живота на българина са децата. Ако отгледаш разумни деца и оставиш достойни наследници си изпълнил една от най-големите житейски задачи. Така вярвали някога. Към това се стремим и днес – въпреки несравнимите условия, в които растат нашите млади съвременници. През следващите минути ще научите поговорки, притчи и приказни истории за отношенията между родители и деца. Ще ви разкажем как патриархалните българи възпитавали своите наследници.
“Лошо време се оправя, лош човек – никога” – гласи друга българска мъдрост. Ето защо възпитанието в патриархалната общност започвало от най-ранна възраст. Методите били съвсем обикновени, но изпитани – личен пример, строга йерархия и ежедневно обучение. “Желязото се кове дорде е горещо, детето се учи дорде е маненко.” С най-малките в семейството обикновено се занимавали жените. “Малко говори, а много слушай.” – към това правило трябвало да се придържат не само децата, но и техните майки. Познати са редица обичаи, свързани с т. нар. “говеене” – почтително мълчание, съпровождано с поклони и други знаци на дълбоко уважение. За младите булки, например, говеенето продължавало най-често до 40-ия ден след сватбата. За децата мълчанието пред по-възрастните е било важен белег за добро възпитание. Дори и след достигане на житейска зрялост, уважението към родителите и особено към бащата било неизменна част от неписани
