Според българските традиционни вярвания, в началото Земята била  равна и плоска. Така я създал Господ. Народните приказки и легенди разказват, че после се случили събития, заради които творецът променил формата й. Някои от тези любопитни истории са записани на границата между ХІХ и ХХ век от големия наш етнограф Димитър Маринов.

„В началото Бог създаде небето и земята” – най-разпространените български легенди за създаването на света се основават на това библейско схващане. Изначалният акт на сътворение е пресъздаден в приказни сюжети, населени с герои от животинския свят, фолклорната митология и т.н. Един от устойчивите варианти разказва, че Бог направил Земята с помощта на дявола – неговия тогавашен съдружник.  Някога имало само вода, а Господ живеел сам на света. Разхождал се той един ден и срещнал дявола. Зарадвал се, че вече има дружина и се сприятелил с него. Но на двамата пак им било самотно. Затова решили да направят Земята и хората. Господ изпратил своя приятел в дълбоките води на океана. Заръчал му да извади от дъното пръст /в някои приказки – пясък или морска пяна/. От нея направил Земята и един трон, на който двамата да посядат отвреме-навреме. В началото планетата ни била малка – колкото да побере трона. Господ я покрил с небето като с връшник /капак, който се поставя върху традиционния глинен съд за печене на хляб/. След като привършил работа, уморен, творецът легнал на трона и заспал. Дяволът решил да го удави докато спи, та Земята да остане само за него. Започнал да влачи трона към водата, но все не успявал да я достигне – пръстта се увеличавала все повече и повече,  земята растяла и краят й бил недостижим. Уплашил се дяволът и събудил Господа, за да благослови земята. А той му казал: „Аз я благослових още докато спях, а ти се опитваше да ме удавиш. Затова тя порасна толкова много”. Тогава дяволът разбрал, че Господ вижда, чува и върши делата си и когато е буден, и когато спи. Засрамил се дяволът, а неговият приятел продължил да работи. Създал растенията и животните, но Земята все така растяла и небето вече не можело да я покрие. Тогава Господ ударил тук-там с тояга, тя се надиплила, посвила се и успял да я похлупи с небето. От диплите станали планините и долините.

Според друга легенда, след като направил голямата плоча от кал, Господ посадил в центъра орех, а след това създал здравеца и босилека. Вързал люлка на дървото и заспал. Продължението е същото – дяволът намислил да го удави, но го понесъл на ръце към необятния океан. В този приказен вариант Господ не ударил с тояга, а хванал Земята в центъра, повдигнал я, разтърсил я и така успял да я покрие с връшника.

В народните вярвания Земята се крепи върху рогата на бивол, черупката на костенурка или е положена на главата на мечка, петел, риба. Плоска като тепсия, тя е опасана от огромна змия, която е захванала с уста опашката си – за да не се разпука от тежестта на хората, животните, планините и моретата.

Съществувало и вярването, че Земята се държи на палците на двама светци. Когато на светците им дотежи, преместват я на другия си палец. Тогава се получават леки земетресения.

След като направил Земята и я нагънал добре, Господ рекъл да направи моретата, езерата и реките. Изкопал дълбоки вàди, трапове и ги напълнил с вода, а пръстта оставил покрай тях. Така направил бреговете на реките и възвишенията около моретата и езерата.

Според народните представи, Земята има край. Нарича се “край свят”. Той е толкова далече, че човек трябва да тръгне към него когато е дете на годинка и да върви докато побелее. И пак няма да го стигне. Но имало човеци, които все пак успявали да го стигнат. На “край свят” живеят самовили, болести, змейове и всякакви дихания. Там е и дворецът на слънцето.

Както в много други езици, на български думата “земя” означава и пръст, почва. В песни, предания и легенди народът ни е запечатал своето дълбоко почитание към земята, която храни човеците, а след смъртта ги приема. На земята са посветени различни обичаи и обреди. Някога при първа оран, първа сеитба и пр. мъжът непременно излизал, облечен с празничните си дрехи. Носел със себе си бяла погача, бъклица с вино и (ако не е период пости) печена кокошка. Първо разчупвал погачата и хвърлял едно парченце от нея в нивата, давал по малко и на воловете. Ритуално поливал земята с виното. Чак след това той самият хапвал от храната и започвал работа.  Подобно безкръвно жертвоприношение се извършвало в началото на всички важни стопански дейности.

Някои ритуални практики се изпълнявали и в ежедневието. Когато излизали на полето за оран, мъжете трябвало първо да свалят калпака си, да се прекръстят, да вземат парченце земя и да я целунат. Чак тогава започвали работа. Народът ни вярвал, че да се работи с неизмито лице е голям грях. Сутрин човек не бивало да вижда никого преди да си „умие очите”, камо ли да започва някаква работа. Ако се случи на полето или на път, вместо вода, било разрешено да се използва земя. Според разказите на овчари и наемни работници, записани от първите ни фолклористи, тази практика била широко разпространена. Понякога, оказали се на място без вода, те просто потърквали ръцете и лицето си с малко земя и тогава пристъпвали към ежедневните си задължения.

Както и в съвремието, някога хората също имали различни спорове, които трябвало да разрешават. Когато определяли границите на спорни ниви или общински мери /землища/, свидетелите и “поемните лица” не полагали клетва. Вместо това им давали да окачат на врата си по една торба, пълна със земя. С тази торба на шията те посочвали къде минава междата /границата между нивите/. Подобна практика съществувала и при установяването на истината в междуличностни конфликти и углавни престъпления. Ако имало съмнения в достоверността на казаното от някого, давали му да държи в юмруците си по една шепа пръст и така да говори. Нашите прадеди правели това с дълбока вяра в светостта на земята. Да излъжеш пред нея се считало за голям грях, който тя по-късно наказвала. Според учените, старинните поверия и обреди, посветени на земята, са доказателство, че в нашата традиция тя се е осмисляла като женско божество и е била обект на култово почитание.