Освен за битови нужди, козята кожа се използва за направата на тъпани, тарамбуки и дайрета. А от цяла ярешка кожа се изработва коженият мех на емблематичната българска гайда. Оттам идва и гатанката „Одрано яре през село врещи. Що е то? ” (Гайдата). Образът на ярето (козлето) се явява и в друга забавна гатанка: „Червено яре, козината му отвътре. Що е то? Шипката”, а поговорката „От стара коза яре” се отнася за хитър, опитен човек. Пословицата „Всяка коза за свой крак” означава, че всеки е склонен да защитава собствените си интереси и отразява представата за козата като вироглаво и самонадеяно животно, за разлика от нейната кротка и смирена посестрима – овцата. В разговорната реч епитетът коза се използва за своенравна и несговорчива жена, а пръч и особено дърт пръч – за невъзпитан и похотлив мъж.

В древността козата и козелът са принасяни в жертва, а редица антични божества имат „кози” черти: Пан, Силен, сатирите и фавните – всички свързани с дионисиевото начало, с природата, ритуалното веселие, музиката, виното и мъжката плодовитост. Свидетелство за тази почит е и съзвездието Козирог – един от дванайсетте зодиакални знаци. В българската традиционна култура следи от култ към козела са запазени в кукерската обредност, където много от маскираните персонажи носят кози кожи и рога.

С идването на християнството, вероятно заради връзката си с езическите божества, козата се демонизира и образът на рогатия козел недвусмислено се свързва с човешкия враг, Сатаната. Една легенда разказва, че „дяволът сътворил козата и като идел при Господа, оседлал пръча, комуто направил юзда от праз: оттогава и досега козите имат бради.” В народните представи козата е творение на нечестивия и сам той често се явява в образа на козел (пръч). Подобен образ откриваме в разказа „Постолови воденици” на обичания български писател Йордан Йовков, където големият черен пръч, символ на дяволското изкушение, провокира греховни страсти у героите и става причина за семейни драми, изневери и убийства.

От друга страна, в традиционните представи козата има свойството да държи надалеч злите сили. Вярва се, че козинявият покров на починалия го предпазва от вампирясване, а вървите от козя вълна се използват при ритуалните практики за гонене на змей. На голяма почит сред овчарите били скопените козли, еркичи, които се отличавали с внушителна външност, и огромен ръст – понякога достигали до височината на магаре. Отглеждали ги специално, за да вървят начело на стадата и да носят най-големите чанове. Тъй като били силни и с равна, спокойна походка, чановете звънели отмерено и благозвучно.

Във вълшебните приказки се разказва за необикновена коза, която сваляла кожата си и се превръщала в чудна хубавица, а в приказките за животни козата побеждава с хитрост по-силните хищници. Популярна е приказката за „Клан-клан-недоклан”, чийто главен герой е лукав козел. Той лъже пред стопанина си, че жената и децата не се грижат добре за него и възмутен, мъжът ги изгонва от къщи. Когато измамата е разкрита, разгневеният собственик решава да заколи козела, но ножът се оказва тъп и животното успява да избяга, като си спечелва прозвището „Клан, клан недоклан, дран, дран, недодран”. После козелът се настанява в една заешка дупка и пак с хитрост успява да уплаши и прогони различни горските животни, докато накрая „си намира майстора” - комарът (в други варианти бръмбарът) се оказва по-хитър от него. Съвременни вицове също обиграват приказни сюжети, свързани с образа на козата. Най-колоритния сред тях: „Не е трудно да се влюбиш в пръч. Сложно е после да отглеждаш самичка седемте козлета”.