„Живеех в една гора, но ме изсякоха с брадвата жестоко. Докато бях живо, мълчах, а колко хубаво пея, когато съм мъртво” се казва в едно стихотворение на турски език, посветено на саза. Джафер Махмуд от джебелското село Църквица е майстор, който кара дървото да пее. Баща му свирел на кавал, но малкото родопско момче още при първия си досег със саза е запленено от музиката му. На въпроса на Радио България от каква възраст изработва сазове, майстор Джафер отговаря: „От дванайсетгодишна възраст започнах да ги правя и вече 58 години върша тази работа с голяма любов и желание.”

До 1989 година, когато в Кърджали, Момчилград, Разград, Шумен и Хасково развиват дейност турските музикални театри, майсторът на сазове не може да смогне с поръчките и работи само за музиканти от България. Заради майсторското пеене и свиренето на саз и други струнни инструменти, го канят на работа в Кърджалийския естраден държавен театър,но той отказва. Не може да замени  селото с големия град. След 1990 година (началото на демократичните промени в България) нещата коренно се променят. Пристигат клиенти и валят поръчки от всички краища на света. Най-много сазове е продал в Турция, Гърция, Франция и Германия. На въпроса от кое дърво се прави най-хубавият саз, родопският майстор отговаря, че  почти от всички дървета: орех, черница, череша, бук, явор, акация, се правят инструменти. Но най-хубавата музика, най-нежните звуци издава орехът. Освен това е и най-издръжливото дърво. Стига дървото да е много сухо. Най-леко се работи с черешата, но тя не „пее от сърце” както ореха. Противно на твърдението, че „Дървото се превива, докато е младо”, то за майстора, колкото дървото е по-старо, толкова по-хубав саз се прави.

Не си спомня броя на издяланите от него сазове, гъдулки и тамбури. Продава ги или ги подарява на различни читалища, училища и близки приятели. Наследникът на Орфей, освен че майстори струнни инструменти, реди и песни, според случая. Съчинява текстове за Родопите, за селото си, за живота си. Най-голямата му болка е тази, че никой от децата и внуците му не проявява интерес към неговия занаят. Синът и дъщеря му са в Джебел, а той след загубата на любимата си жена живее самотно сред красивата Родопа планина. Също като добруджанския майстор на каруци Сали Яшар от „Песента на колелетата” на Йордан Йовков, родопският майстор казва, че ще продължава да прави сазове, да ги дарява с глас, да ги кара да пеят весело или тъжно според случая, за да разнасят неговата слава.