Лазаровден или Лазарица е подвижен празник, чества се в съботата преди Цветница, седмица преди Великден. В църковния календар отбелязва чудотворното възкресение на мъртвия Лазар, извършено от Исус с прословутите думи: Лазаре, стани и ходи! По символичен начин това събитие всъщност предвещава собственото Възкресение на Спасителя, което предстои да се случи броени дни по-късно. Във фолклора на българите празникът на съживения мъртвец се осмисля в две посоки – отдаване на почит към мъртвите и наричане за щастлив живот, здраве и плодородие в предстоящите месеци. Лазаровден естествено се свързва и със символиката на пролетта като преход от зима към лято, като събуждане на природата и възраждане на новия живот.

Другата страна на празника е весела и жизнерадостна. Това е обичаят наречен лазаруване, който и до днес се изпълнява на много места в България, особено в селата и малките градчета. В него участват младите момичета, на които предстои да се оженят през годината. Облечени в празнични премени и с богати украси на главите, те обикалят селището със специални обредни песни и хорà и пожелават здраве, радост, щастлив брак и многобройна челяд. Домакините ги посрещат сърдечно и им подаряват обредни хлябове и бели яйца, които да боядисат за Великден. Смята се, че всяка къща, където са играли лазарките, ще бъде весела и честита.

Още от средата на Великия пост момичетата започват да се събират и да се подготвят за лазаруването под ръководството на по-опитна жена. Репертоарът им включва голям брой песни, които се изпълняват в различните моменти от ритуала: при събирането на групата, по пътя, на нивите, в момините градинки. За всеки член на семейството е предназначена отделна песен: има песни за заможен селянин, за жена в богата къща, за невяста, за бременна жена, за дете, за орач, овчар, златар, шивач, свещеник и др. Има сведения, че по времето на османското владичество по нашите земи лазарките са пеели и на турските управници и на техните съпруги, независимо от това, че са мюсюлмани.