В Лопушанския манастир „Св. Йоан Предтеча“ можеш да заживееш, макар и за ден, като монах в отшелническа килия, далеч от изкушенията на съвременния свят. „Това е начин да приобщим повече хора към християнската вяра“ – казва игуменът на манастира отец Христодул. Оказва се, че желаещи да надянат расото за кратко не липсват.  Но до момента никой от тях не се е престрашил окончателно да загърби светския живот, за да се отдаде на пост и молитви.

Отец Христодул обаче не губи надежди. Признава, че през годините много вярващи оставали и за по-дълго, някои дори и като послушници, но рано или късно се отказвали от тежкото житие и битие на божия служител. А иначе обителта постоянно посреща посетители, някои набожни, други не.

В туристическия сезон идват много хора, но е трудно да преценим кой е мирянин, кой е турист, защото за нас всички са богомолци, щом влизат в божия храм, за да запалят свещ – твърди игуменът. Съдбата на „Св. Йоан Предтеча“, разположен в Северозападна България, е белязана от трагично събитие.

През Средновековието на това място бил изграден друг манастир, но по време на Чипровското възстание (1688 г.) е бил изпепелен до основи от турския поробител. В пожара загиват стотици жени и деца, потърсили спасение в църквата му. Тези мъченици, със своята кръв, са превърнали манастира в светиня за всеки българин, защото неса предали вярата и волята си за свобода – казва отецът. Дълго време на това място царяла пустош. Но през 1850 г. местните се захващат със строеж на нова обител. И се случва чудо. Сред пепелищата изплува недокосната от огъня и вековете икона на Св. Богородица.

И така Бог я запазил – едва сдържа вълнението си отец Христодул. – Тогавашният игумен я открива и за да не попадне в ръцете на турците, заповядал да бъде зазидана в стената на манастирската църква. Отецът обаче починал скоропостижно и не успял да предаде тайната на монашеското братство. Дълго време иконата останала скрита от човешките погледи. Но през 2013 г. една жена сънува, че светинята е зазидана. Обажда се в манастира и описва точното й местонахождение. И така, преди 2 години на бял свят излезе чудотворната ни икона, която привлича стотици миряни и туристи. Помогнала е на десетки бездетни жени да си имат дечица, други успяват да създадат семейства, трети са се развели и отново се събират и заживяват в мир и любов – нарежда архимандритът.

„Св. Богородица“ – така се казва манастирската църква, която е абсолютното умалено копие на тази в Рилския манастир. Иконите й са дело на майстори от Самоковската школа. Изградена е с дарения на местните хора. Богатите давали пари, а бедните – яйца. Зографите използвали жълтъците за боя, благодарение на което иконите не са изгубили нищо от някогашния си блясък. Случва се сред прохладата на манастирските покои да отседнат туристи. За тях са обособени специални хотелски стаи. Отецът разказва, че през уикенда тук нощуват включително и семейства с деца. Но условията, при които отдъхват гостите, нямат нищо общо с аскетизма на монашеското битие, към което се насочват малцина. За жалост, манастирите у нас обезлюдяват. Отец Христодул обаче е убеден, че хората се плашат от непознатото и че ако имаха поне за кратко възможност да се запознаят с живота на отшелника, биха направили съдбоносната крачка. И още:

На тези хора предлагаме да се запознаят сами с реалния живот на монаха. Да останат при нас, да присъстват в ранни зори на утринната литургия, след това на вечерната молитва, да присъстват на венчавки, на кръщавки. Да се потрудят в помощното стопанство, но преди всичко да се отдадат на молитви и уединение.

Някои кандидат-монаси изкарват по 3-4 месеца в светата обител в желанието си да се отдадат на Бога. В даден момент обаче пишман духовниците хвърлят расото и побягват надалеч. Ежедневието на божия служител е трудно – признава игуменът. И разказва как понякога идват хора, които си нямат никаква представа от монашеския живот и смятат че манастирът е вид санаториум. Ще поработят в помощното стопанство, а след това ще седнат пред телевизора, ще им дойдат гости на кафе и раздумка. В килията пък ще си отворят лаптопа и ще си живеят така, както извън манастира.

Монахът обаче е човек, отдаден изцяло на Бога, а личното си време го посвещава на молитви насаме в килията – отсича отецът. И добавя, че не е изгубил надежда все някога да успее да привлече още божии служители в манастира. Защото светата обител има нужда от повече монаси, които да се грижат за нея и за нестихващата върволица от миряни и туристи, всеки със своите въпроси или проблеми.

Снимки: Венета Николова