Като всяко сериозно нещо, стана случайно. Като малък баща ми често ме заключваше вкъщи. И какво да правя? Тогава нямаше компютри, телевизия, и аз рисувах. Така се ражда явлението Петър Мичев. Срещата с картините на самоукия художник е любов от пръв поглед. На въпроса как самият той определя стила си, е напълно откровен:

Не мога да го определя. Баща ми казваше: „Рисувай и тази година, а другата се хвани с нещо сериозно” и на мен животът ми мина в обещания, че за последна година рисувам. Така и не съм си мислил сериозно, че трябва да създавам някакъв стил. Другите смятат, че имам такъв, но нека го определят изкуствоведите.

Ние също не се наемаме да поставяме изкуството му в калъп. Едно обаче е сигурно. Когато видите картините му, безпогрешно ще ги различите. Хармония, взаимност, удовлетворение, спокойствие. Това е усещането, което изпитваш, когато ги гледаш. Усещане, за което всеки от нас жадува, но все ни се изплъзва в напрегнатото ежедневие. Дали хармонията, която струи от картините му, има място в реалния живот на Петър, питам го аз:

Разбира се. Тя е хармония, продиктувана от грешките на моя живот. Човек се учи от грешките, а не от примерите. Аз цял живот съм един грешник и се стремя да стана по-добър. Ама то не става от един стремеж, а от дела, т.е. създаване на картини, положителни емоции, давани на хора, които нямат такива. Както казваше един мой приятел, френски театрален режисьор: „Ти не си никакъв художник. Ти си лечител на наранените от безчувствие човешки души.

Съгласявам се с думите на режисьора. Къде обаче е разковничето?

Не знам как постигам това. Моят живот е като вашия. Ежедневието на всички хора е еднакво. Само че сутрин вие отивате в радиото, аз – в ателието. И там се случва тази химия, тази магия. Защото аз предварително не правя рисунки. Трябва да видя това, което ще създавам, в платното. Иначе дори не сядам да рисувам.

Основна тема в творчеството му е жената, издигната на пиедестал. Жената-изкусителка, жената-любима, жената-майка… В разговора Петър обяснява, че всичко в живота се крепи на любовта. А когато тя не ни достига?

Нали знаете какво са казали мъдреците? На любов и на изкуство още никой никого не е научил. Тя ти се дава, ти я взимаш и даваш. Тоест, ако не дадеш, не взимаш. Любовта е взаимност. Нашата голяма певица Лили Иванова казва: „Спра ли да обичам, преставам да живея”. Същото важи и за мен като творец, и за много мои събратя, за поетите. Представяте ли си един поет да не се влюбва? Той спира да пише поезия! Поетът пише, защото се влюбва”.

Но творчеството е не само любов, то е и свобода. Затова следващият ми въпрос към твореца е дали според него след дългия и тежък преход към демокрацията днес сме по-свободни?

Не. Някога държавата стимулираше творческите дейности – театър, музика, изобразително изкуство. Ние, художниците, имахме по една окръжна или национална изложба годишно. Това в момента не е носталгия по миналото, разбира се. Но забележете, ти работиш цяла година, за да се явиш на тази изложба, а държавата ти купува една картина. Естествено, ти с една картина не можеш да преживееш. Но имаш стимул да се бориш, да създадеш 50-100 картини, да откроиш най-доброто, да го поднесеш, съревновавайки се с колегите си, и между всички тези художници побеждава един, един е над всички. А сега се случва обратното. В София има 20-30 художници, които смятат, че са над всички. Ама никой не е чувал за тях. Те не се явяват никъде, сами се определят за такива.

Доколко днес българинът умее да открои и да цени талантите си?

Този въпрос е много специален, – отговаря Петър Мичев. – Тези, които могат да ги откроят, не могат да се наслаждават непрекъснато на изкуството на творците, които харесват. Те нямат възможност да си купят картини и да са в постоянен диалог с произведенията на изкуството. А тези, които имат възможности, изобщо не ценят изкуството. Богатите не четат книги. А когато не си чел, питаш „Какво е това „изкуство”?.

В края на срещата моля Петър Мичев да разкаже, над какво работи в момента:

Аз развивам едни цикли от години. Великденските яйца са тема, която преди над 25 години не беше засегната в българското изкуство. Открих я случайно и реших да опитам. Правех тогава едни сложни композиции на ритуала с великденските яйца. Към тях имаше голям интерес. Даже имаше случай, когато питаха покойната ми майка: „Кога е починал твоят син?”. А тя: „Не е починал, жив е. Защо?” „Ми, защото продават негови картички в книжарницата”. Тогава продаваха картички с картини само на починали художници. Това беше големият майтап навремето. Та, работя по тези цикли. Великденската тема е важна за мен, както и любовта, мечтанията. Нямаш ли мечти – нямаш бъдеще.