При среща с картините му се страхуваш да затвориш очи, за да не се разтворят пред теб като приказни видения в маранята на горещ летен ден. Сякаш вървиш сред полето, над него се извива песента на жетварките, а звуците се вплътняват до образа на жена. Жената, издигната на пиедестал в акварелите на Любен Пашкулски, в които в хармония съжителстват традиционното българско минало, ренесансът и нашето съвремие. Жената, с устни – разцъфнал трендафил, очи – два бистри кладенци, в които се оглеждат човешката душа с нейната доброта и светът в цялото му великолепие. Понякога в тях се отразява и тъгата, над светлината надделява мракът. Но това е част от картината на живота. Защото, какво е светлината?
Светлината е добавка към тъмнината. Тъмното и светлото са взаимно свързани. За да има светло, трябва да има тъмно. Ако има ден, има и нощ. Но светлината – това е Божественото. Бог се стреми всячески да внесе светлина в душите на хората. С нея им дава сили и смисъл на тяхното съществуване. Тъмнината е нещо, което плаши човека. За да избяга от нея, той сам си създава светлина – в душата, в това, което прави. Това е неговият естествен стремеж. Негативизмът носи лоши помисли, – обяснява художникът Любен Пашкулски.
Той ни призовава в търсене на светлината да се обърнем към себе си.
Хората мислят обикновено, че проблемите са извън човека. Но те не са извън него, а в него. Така че, за да решите един проблем, се обърнете към себе си, – призовава творецът. – Трябва да си кажем, че животът е красив, че животът е светъл. Може дъжд да вали, може буря да вилнее, но когато в мозъка си имаш светлото усещане за живота, ти не виждаш бурите, сътресенията. Ти ги елиминираш. Това е въпросът – човек да бъде изграден така, че да отхвърля всичко лошо от себе си и да привлича доброто. Казва, че е роден върху съкровище. И това не е метафора.
Появява се на бял свят през 1936 г. в село Рогозен, Северозападна България, в което е открито най-голямото тракийско съкровище. За срещата си с изкуството творецът разказва:
Още от малък рисувах дребни неща. Нямах четки. Навивах няколко пласта хартия и я разрязвах така, че се получаваше четка от хартия. Натисках я във водните боички и с тази хартийка си служех вместо четка. Човек може да рисува с всичко: с пръсти, с уста, с нос… Но важно е не това, с какво си служиш, а онова, с което усещаш – чувството, душата, сърцето.
След като завършва Националното училище за изящни изкуства, Любен Пашкулски продължава обучението си в Националната художествена академия при проф. Александър Поплилов. Първоначално рисува карикатури за вестници и списания, после – илюстрации към книги, а на по-късен етап се захваща и с монументална пластика. Удостоен е с медал „Св. св. Кирил и Методий” за заслуги в развитието на българското изкуство през ХХ в. Освен в страната, художникът е представян и в Холандия, Великобритания, Португалия, Белгия, САЩ. За това, защо се спира на акварела, Любен Пашкулски споделя, че навремето като бедно момче в студентските години му било много трудно да отделя пари за маслени бои, затова:
Като дете се върнах към водните бои. Първо – по-евтини. Е, съзнавах, че с водните бои е по-трудно. Защото маслената боя можеш да я махнеш, да я нанесеш отгоре, да я изстържеш, да поправиш. А акварела не можеш нито да го изстържеш, нито да го коригираш, защото тогава престава да бъде акварел. Така че сложих си главата в торбата и казах – ще победя акварела. Ще се наложа над него. Ще се опитам да създавам от тази течаща маса, да я разливам, накъдето искам. Тази маса е течност, тя се движи, тя е живот, този живот се опитвам да го вкарам в хартията, в платното. И тогава тя говори много повече, отколкото маслената боя.
Желаещите да се срещнат лично с творчеството на Любен Пашкулски могат да сторят това на неговата изложба, която ще се открие на 8 септември в гр. Варна в галерия „Арт Маркони”.
Снимки: личен архивТази вечер от 18.00 ч. в "Квадрат 500" в София се открива изложба, представяща колекцията на Националната галерия, която съдържа двадесет и един графични листа от Пикасо (1881–1973). Работите са тематично свързани с негови и на други автори..
Книги на български автори бяха включени в литературни класации в Словения за 2024 година. Това съобщават от посолството ни в Любляна на своя сайт. Неотдавна издаденият превод на романа "Случаят Джем" на Вера Мутафчиева попадна в списъка на..
"Вечният годеник" е първият публикуван на български роман на известната френска писателка Аниес Десарт. Преводът е на Силвия Колева. Историята се заплита в ритуалната зала в кметството, където малко момченце се обяснява в любов на момиченце на..
Абстрактно, безпредметно, геометрично – това е цяла една смислово-градивна концепция, върху която стъпва изкуството на XXвек . Водещата и свързваща идея..
Актьорът Явор Милушев получава наградата "Икар" за изключителен принос към българския театър. Това съобщиха от Съюза на артистите в България. Той е познат..