Там, където се издигат Райските скали и можеш да докоснеш небето с длан, отлита не една душа. И сякаш Бог повежда за ръка избраните, които по този тъй кратък път да доведе при себе си.

„Зимата взима, тя не дава. Зимата на 2003-а, на 2 февруари, синът ми загина в близост до хижа Рай. Тук подсича пътят, разцепва се лавината и тръгва надолу. Точно тук го е подметнала и се е стоварила върху него. Душата на детето замина, а живите, които останахме, трябваше да се лекуваме от мъката...”. С тези думи на Петко Илиев от Сопот започва разказът за най-високо построения български храм, в чиито камъни са вградени мъката, смирението и упованието на хората, загубили близък човек в планината.

Когато 24-годишният Илия остава затрупан в преспите на Стара планина, баща му Петко не се обръща срещу Бог, а решава да издигне храм. Нависоко в планината, под закрилата на светците Николай Чудотворец и Панталеймон, в памет на загиналите алпинисти и туристи край Райските скали: „Казвах си – защо да не са двама различни светци? В планината е скучно да си сам, така че нека да са двамата, единият ‒ млад, лечител, а другият ‒ закрилник на децата, моряците, банкерите”.

Камък по камък „храмът паметниче”, както го нарича неговият вдъхновител, издига снага в планината. Петко прави първата копка няколко месеца след трагедията, но заради труднодостъпното място и суровия климат се нуждае от цели 15 години, за да завърши делото си. Не се отказва, защото ръка му подават хора от всички краища на страната ‒ повечето от тях непознати, ала с отворени души. Така арх. Теофил Теофилов изработва проекта на храма, Теодора Бакалова, Мария Минева и съпругът й изписват иконите, Иво Танев пренася на гръб 40-килограмовия каменен кръст, Пейо води натоварените кончета по стръмните пътеки, много други пък се включват в строителството. А повече от 2 хил. планинари слизат часове наред с камък, вместо с цвете, от водопада Райското пръскало.

„Не знам каква е тази магия на планината – разказва Петко Илиев. – Дали заради повечето кислород, човек изведнъж става много добър и се превръща в другар, готов за всичко да помогне. Там никой не подминава срещнатия, без да го поздрави, там рядко някой ще ти обърне гръб. В планината стават чудеса и само който е ходил, може да го усети – да види как падат „маските”, прикриващи лицата долу в населените места. В планината човекът е нормален – такъв, какъвто само можем да мечтаем да бъде. Затова и когато хората разбираха какво строим, им трябваше просто едно подсещане. И съвсем непознати носеха своите камъни, оставяха парички, защото всичко се направи с доброволни дарения и помощи. А пък нали всеки един от нас – познат, непознат, в душата си таи болки по загубата на близък човек. И те ставаха съпричастни с градежа и се хвърляха, и помагаха. Ето това е магията на планината.”

Милена Стойкова случайно узнава историята на Петко, грабва я емоционално и решава да я проследи във филм.

„Храмът носи някакво успокоение, памет за изгубените близки, осмисляне на болката, която всеки е преживял – казва тя. – Много хора, свързани със строежа на този храм, са загубили близък човек. Синът на архитекта, който проектира храма – също алпинист, си отива от левкемия. Човекът, който предоставя дограмата – неговият син загива...”

Продуцентката избира „Щастливите камъни” за заглавие на своя филм - думи, които случайно чува от Петко.

„Зидарите казват, че камъкът има сто лица – добавя Петко Илиев. – И наистина – откъдето и да го погледнеш, камъкът има все различно лице. Но когато започнеш да го дялаш, когато се опиташ да го вградиш, усещаш, че той има душа. Камъкът започва да вибрира, да подскача от това докосване и сякаш оживява в ръцете ти. Тогава ми хрумна, че камъните, които са стояли милиони години в планината, са щастливи, защото са избрани за този градеж.”

На 27 октомври 2019 г. храмът е завършен и осветен от пловдивския митрополит Николай. В каменните му стени Петко вгражда малка подкова, обърната с рогцата надолу ‒ символ на сполетялото нещастие, и в почит към загиналите по планинските стръмнини коне. И докато вървят думите на дядо Николай, пред очите ни изплуват финалните надписи на филма. „В този ден и душите бяха там, при щастливите камъни”.