Милена Димитрова е български журналист, пътешественик и кулинар, но най-вече – обаятелна личност. Носител е на отличията „Златен век“ за принос към българската култура и „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти, както и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“. Специализирала е в Университета в град Колумбия, в американския щат Мисури. Автор е на 12 книги, най-новата от които се казва „Проклятието на бялото сирене“. 

„Сериозни неща съм писала, когато имах смелост, дързост и прозрение да се изкажа по тях, а тази книга е плод на пандемията“, разказва Милена Димитрова пред Радио България. Тя определя книгата си като „несериозна, лека, но все пак апетитна“, книга за „съвсем обикновените неща от живота“ и „без никакви претенции“. По думите ѝ тя също така е „гурманска, пътешественическа“ и не е „класическа готварска книга, въпреки че в нея има рецепти и минава през целия свят“, където авторката е имала възможност да отиде. 

Увлекателно и с чувство за хумор, тя сякаш дава рецепти за щастие – красиво и пъстро, от своеобразната си виртуална трапеза.

„Ние сме проклети да не можем без сиренето“, казва Милена Димитрова. Нейната теория е, че то е продължение на майчината кърма, с която според нея българите са се сраснали. Сиренето е „нещо като пъпната ни връв или връзка с балканската ни природа“, категорична е тя. С нескрито разочарование припомня: „Европейският съюз, като че ли, разпознава само фетата, но не и детайлите на нашето хубаво, пресносоло, овче, отлежало, леко зелено сирене“.

От хляба никой не е по-голям, но кубинците казват, че сиренето – като виното и приятелите, трябва да е старо. Да го ядеш е късмет, отбелязват евреите, защото, ако нямаш късмет, със сиренето можеш и зъб да си счупиш. Италианците пазят питите с пармезан в банковите трезори. А на Балканите сякаш е пропито от миризмата на мандра, на бялото сирене и неговия дъх, на кошара, на овце, на нещо родно, на поляна. И това са все любопитни примери и интересни разсъждения от „Проклятието на бялото сирене“.

„Поставила съм си за задача да покажа каква радост е човек да бъде в благоуханната си кухня, да излъчва любов отвътре, да замесва тази любов, да фантазира, без да прегрешава, за да има и добри резултати на трапезата, обобщава Милена Димитров. Защото, в края на краищата, има и нещо като практичност в нашия живот, не само предназначение“.

Храната не изчерпва всичко, но тя командва организма, мозъка, светоусещането. В подкрепа на тези свои думи Димитрова твърди, че доста дълго може да изброявам доказателства за тази теза – защото по думите й каквото ядеш, така се чувстваш.

Пред Радио България Милена Димитрова разказва още за това дали има синдром на бялото сирене, за миленизма – между сериозното и шегата, как човечеството е стигнало да идеята за закуска, за сиренето, шоколада, аргана и манджата с грозде в книгата за сиренето, за несподелените рецепти и за рецептите на нейната майка – Божана Димитрова, дългогодишен журналист в БНР. 

Снимки: Красимир Свраков, Личен архив /Милена Димитрова/, БНР -архив