Тя е израелска писателка с български корени. Пише разказите и романите си на иврит, но описва в тях детството си в България, както и културния шок при пристигането ѝ в Израел.
Ражда се в София, а родителите ѝ я кръщават Беатриче, като любимата на Данте Алигиери. Когато пристига в Израел ѝ дават името Батия, без дори да я попитат. След като се омъжва, съпругът ѝ започва да я нарича Чикита (мъничка), което се превръща в умаленото Джеки. След смъртта му един равин я съветва да приеме името Ефрат, за да преодолее болката от загубата. Отнесла се скептично към идеята, че именно това ще я успокои, но като потърсила етимологията на имената разбрала какъв е смисълът. Открила, че Батия и Ефрат били две силни жени, свързани с Моисей. Едната – принцесата, която го осиновила, а другата – сестра му, която го подкрепяла при бягството от Египет. „Колкото и да е странно, когато наредих едно до друго четирите си имена, си дадох сметка, че трябва да започна да пиша и това ми даде сили“, спомня си Джеки Амир и продължава разказа си:
„Най-първите ми спомени са от къщата на дядо ми Шемтов Леви. Беше голям семеен дом с овощна градина в кв. „Лагера“ в София. Най-почитаният член на рода беше моят вуйчо, рентгенолог. За да се изучи в чужбина, всичките му братя и сестри работили и му изпращали пари. Затова мама се омъжила за татко без зестра.“
Когато вуйчото се завръща с булка-чужденка, родителите на Беатриче намерили жилище на приземен етаж – за толкова достигали скромните средства на шивачка и счетоводител. После мобилизирали баща ѝ в трудов еврейски лагер, а тя се върнала заедно с майка си в дядовия дом, но не задълго, защото ги изселили. Започнали най-тежките години на Втората световна война и бомбардировките над София.
„Разказите на възрастните и собствените ми представи от това време се сливат – припомня си писателката. – Била съм на 3-4 години и смятах, че убитите в бомбардировките деца ги погребват в бели одежди, но с череши на ушите, като обечки.“
Когато войната свършва, Беатриче тръгва на детска градина, а после я преместват в първи клас. Едва завършила учебната година, потегля с родителите си за Израел.
„Но и там не ни чакаха с хляб и сол – отбелязва Джеки Амир. – Настаниха ни в емигрантски лагер. Беше зима и дъждът проникваше през брезента на палатката, а вятърът я отвяваше. Ние, децата, с часове чакахме за малко вода и хляб. Предложиха да отидем в Ейн Керем, Йерусалим. Сега е един от най-луксозните квартали, но тогава беше безводен пущинак. Родителите ми отказаха да живеят без вода, с две малки деца. Организаторите на настаняването бяха толкова разочаровани, че дори ми отнеха поничката, с която ме бяха почерпили.“
Върнали се в емигрантския лагер. Баща ѝ успява да си намери работа като берач на портокали, а с майка си и сестра си отиват в Яфо, заедно с другите преселници от България. Приютили се нелегално в квартал на избягали араби, но войниците ги открили и ги арестували. Когато се измъкнали от ареста, отишли да вземат багажа си, но не го открили. Тогава от нищото се появила арабка с тяхната раница и ги поканила в дома си. Наплашена от историите, които ѝ наговорили срещу арабите, майката на Беатриче-Батия не давала на момичетата си да близнат храна, без тя самата да я опита. Въпреки това се доверила на арабите-християни, които ги подслонили през зимата на 1949 г.
„В детската ми глава, образът на добрите бе на арабите, а на лошите – на войниците“, отбелязва писателката. Когато баща ѝ се връща, отиват да живеят в еврейския квартал, близо до игрището на българския отбор „Макаби-Яфо“. „Отново ни заключваха вкъщи, но когато родителите ни отиваха на работа, се измъквах през кухненския прозорец, за да играя по цял ден със съседските деца.“ Майка ѝ започнала да шие войнишки дрехи в малка фабрика, но баща ѝ не си намира работа по специалността и става строителен работник. Веднъж, на строежа, където работел, пристигнал министър-председателят на Израел Моше Шарет. Само баща ѝ, измежду всички работници знаел много езици. Говорили ту на френски, ту на немски, ту на английски. Премиерът го разпитал какъв е, защо не знае иврит, къде живее, какво е семейството му. „Помогна ни да си намерим по-добро жилище и да ме запишат в училището, ръководено от неговия брат.“ Уговорката била вкъщи да говорят само иврит, за да могат родителите ѝ да го научат. Изпълнили обещанието, но постепенно със сестра ѝ забравили българския.
„Обичам да слушам мелодията на езика, но вече не разбирам нищо – отбелязва с тъга Джеки Амир. – Дори ми се е случвало да се приближа до някои хора, които говорят български, а те мислеха, че ги подслушвам. Така стана, че загубих един след друг и баща ми, и съпруга ми. Бях съкрушена и си спомних как дълбоко в себе осъждах баща ми. Той работеше нелюбима и тежка работа, но вечер се отбиваше в кръчмата и си поръчваше една малка ракийка. След това можеше да се шегува с приятелите си, да пеят, да танцуват до късно.“ Това карало Джеки да мисли, че баща ѝ е пройдоха... Веднъж, в дните на огромна мъка след смъртта му, се отбила в българския ресторант в Яфо – „Витоша“, и си поръчала малка ракийка:
„Имах чувството, че чувам неговия глас да казва: „Сипете ѝ, тя е от нашите!“ Ракията ме направи по-смела – спомня си Джеки. – Разговорих се с хората в ресторанта и научих, че има клуб на пишещите на български език. В последно време приемат и хора, които пишат на иврит, но разказват за българското си детство. Оказа се, че с годините все повече ме влече към българските корени. Всички пишехме за детството ни, за традициите, пренесени от България, дори за манджите и семействата ни. Мечтата на всички ни е да дойде лято и да няма пандемия, за да се завърнем (за пореден път) в България. Лично аз мечтая да се преведат на български, ако не всичките, то поне една от книгите ми. Например тази, резюме от която сега ви разказах...“
Снимки: личен архив на Джеки Амир
От шумните кухни на лондонските ресторанти със звезди "Мишлен" до скрито в дебрите на Родопа планина селце, пътят на Петко Шаранков е пълен с обрати и изненади. След като живее дълги години в Лондон, където усвоява тънкостите на европейската..
Писател, герой от Втората световна война, летец, журналист, режисьор и дипломат – личността на Ромен Гари (1914-1980) е многопластова и енигматична. А България заема специално място в живота и творчеството на един от най-четените френски автори. В..
Преди 27 години несигурността, в която се намира страната ни, но и страстта към катеренето, кара сънародника ни Константин Златев да нарами своята раница и с около 3000 долара да поеме към една мечта – да изкачи някой от скалните върхове в..