Невинаги е нужна машина на времето, за да се потопим в нечий отминал свят. Такъв например е светът на Антип Обущаров – фотографът, от чиито стъклени плаки днес изплуват образи, събития, пейзажи отпреди цял един век. И докато запечатаните от него мигове най-първо дисциплинирали спомените, та да не кривнат те в някоя мержелееща се пътека, с отдалечаването им от реалността времето взело четка в ръка и според вселенското право отсъдило на едни вечност, а на други забрава.

Стъклените плаки на Антип Обущаров - хроника в образи за живота в старопланинското село Шипка между 1906 и 1931 г., престояват 75 г. под стълбите на родната му къща, преди неговите родственици в средата на 90-те да ги предадат за съхранение в Чирпанлиевата къща - една от малкото запазени възрожденски постройки в Шипка, приютила ценна етнографска сбирка. В началото на настоящата година най-сетне се намира благодетел, който да прегледа това наследство и да му вдъхне нов достоен живот.

“Антип на практика е бил селският фотограф – разказва фотографът Александър Иванов, заел се с отговорната задача да представи творчеството по най-добрия и честен за автора начин.

Село Шипка тогава е наброявало около 2200 души будно население с много деца и млади хора. Стотици шипкалии са участвали в двете войни (Междусъюзническата и Първата световна – бел. авт.) и са дали над сто убити. Антип е снимал всичко, което се е случвало в селото, но за разлика от повечето модни фотографи не е имал собствено ателие с оберлихт, масичка и фотографски аксесоари, за да фотографира този, който влезе в помещението. Вместо това е ходил по дворовете на хората, по кръчмите, на нивата, в розоварната. Снимал е и групи, гостуващи на Шипка – и покрай манастира, и покрай семинарията, където е имало приют за изоставени деца и лазарет с руски болничен екип. Хората в селото са го приемали като един от тях, доверявали са му се, имали са му и респект, защото е бил единствен.”

Снимки, публикации в казанлъшкия вестник “Искра”, семейни спомени, предаващи се между поколенията – постепенно животът на Антип Обущаров се разкрива пред очите на неговия духовен спасител. И се оказва невероятен сценарий за филм.

Антип II се ражда през 1888 г., вземайки името на малкото си братче, живяло едва дни на този свят. От малък проявява артистични наклонности в музиката, дърводелството, влекат го и изобретенията. С фотография започва да се занимава в началото на новия век и дори специализира девет месеца във Виена. В Междусъюзническата и Първата световна война той става полкови фотограф – за това свидетелстват картичките, които е раздавал на войниците да пишат на близките си от фронта. А в най-трагичния момент от живота си заснема мъртвите тела на своите майка, сестра и зет, убити в чистка след най-големия терористичен акт в историята ни - атентата в църквата “Св. Неделя” от април 1925г.. Ала където и да прави своите фотографии, от запечатаните образи неизменно надничат будните лица на някогашните българи. Един от най-вълнуващите кадри овековечава босоногите деца от училищен клас.

“Историческият период е много интересен, защото бедност и охолство, война и мир, величие и падение са вървели ръка за ръка – продължава разказа си фотографът. – Тези босоноги деца впоследствие се превръщат в хора, вдигнали народа ни след катастрофата от 1939 г. – дотогава нашият стандарт е бил съизмерим с този на всяка европейска държава. По онова време хората са имали дух, имали са идеали, които са гонели и са ги постигали. И това, което буди възхищение, са техните одухотворени лица. Това са били много чисти хора – те са расли близо до природата и са общували помежду си по различен начин от сегашния. Те са си помагали, другарували са и думата “другар” тогава е все още е имала смисъл.”

Наред с уменията на фотографа, с отдръпването от историческия момент на сцената излиза времето в ролята на сътворец. То действа посредством влагата и светлината, избирателно променя застиналата в кадрите действителност, придавайки й нереален привкус.

“Сякаш деструкцията е водена от някого – диви се Александър Иванов. – Например майка и дете – от образа на майката почти нищо не е останало, а този на детето стои непокътнат. Или пък една масовка, в която всички от групата са заличени и само двама души в центъра изпъкват недокоснати от времето. Другото най-изумително е че в някои плаки реалният Антипов свят отсъства за сметка на абстрактни графики. И ако човек се вгледа в тях, ще намери множество препратки към нашия човешки живот и това, че всичко свеждаме до съществуванието си на планетата. Но нека не си мислим, че сме единствени и венец на природата.”

Ден преди църковния празник Голяма Богородица (15 август) чудният Антипов свят беше възкресен в ретроспективната изложба “100 години назад” в Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства в Казанлък. По повод 160-годишния си юбилей читалище “Светлина” в град Шипка се надява също да покаже фотосите. В ход е и подготвянето на албум. И всичко това със спомоществованието на “обикновени” хора, водени от любопитството да се вгледат в очите на истинските българи, та дано открият в тях отдавна погубените ни добродетели.

Снимки: Александър Иванов и Народно читалище "Светлина - 1861"