Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Балерината Русалия Кирова – вдъхновител и пристан на художника Димитър Киров

В старинен град – белязан от стъпките на траки и римляни – съзира ангелско създание и остава пленен до вечност. Той – верен обожател и закрилник, а тя – вдъхновител и пристан на неспокойната му душа.

Донка Паприкова, наричана “Българската Майка Тереза” заради всетдайността си към възрастните и страдащите, избира детето на една от своите сестри да носи името Русалия.

Когато русалките излизат и започват да танцуват по тревата на първия ден след Великден, казвам – днес аз имам имен ден, защото съм русалка”, представя себе си преживялата вече 81 лета Русалия Кирова.

Като малка, с неспокойствието на прохождаща балерина, тя изнервя своя родственик Владимир Димитров-Майстора и от нарисувания портрет в столичния й дом наднича с очи “така ядни и страшни”. Позирането като на шега пред друг художник обаче ще й поднесе съдбовен дар – сродна душа, привилегия за малцина.

В Драматичния театър на Пловдив, където през 60-те г. на миналия век буквално заедно живее тамошният артистичен свят, пианистът Георги Кънев довежда приятеля си Димитър Киров, за да нарисува портрет на балерината Ели Иванова. Той обаче забелязва попадналата по разпределение в Града на тепетата Русалия и я моли да й направи скица. Набързо на белия лист се появява “балеринка с тъничка талия” заедно с предложение за... портрет.


Стана така, че много бързо заминах за Москва да уча в Болшой театър и в Института по изкуствата – спомня си Русалия Кирова. – В това време Димитър Киров бил в Полша на изложба и връщайки се, установил, че мен ме няма. А бяхме започнали вече нашата любов. Той ми се обади по телефона и ми каза: “Взеха ми ателието и съм толкова самотен, ще се ожениш ли за мен?” Аз отговорих веднага с “Да”. Но в същото време той отишъл в София при майка ми, казал й, че ме обича и иска да се оженим. Обаче тя отвърнала: “Добре, но имате ли заплата, къща?” А той: “Няма, нищо няма.” “Къде тогава ще я водите моята дъщеря? Тя е едва на двайсет, там ще учи две години, вие тук ще си намерите някоя друга. В никакъв случай не може”, отсякла майка ми. След този разговор получих писмо от нея: “Няма да се връщаш през ваканцията, защото един брадясал луд те иска.

Димитър Киров
Примерната дъщеря обаче се качила на влака за Русе, където два дни вече чакал влюбеният художник. Оженили се в бирхале в опияняващата компания на пловдивската бохема. След сватбата тя се върнала в Москва, за да довърши обучението си, а той останал да рисува в Стария Пловдив, който ще стане техен дом за цели 45 години.

“Животът с него беше щастие, връзката ми с него беше много, много силна – връща спомена Русалия Кирова. – Той невинаги рисуваше точно мен, но моите очи и моят образ, казваше, съвпадали с иконите, а също – че патината не ги загрозява през годините. Всъщност само веднъж съм му позирала – макар че дори японка да рисуваше, все казваха, че това съм аз.”


И огледалното усещане в тази споена като в едно-единно тяло душа:

Моята съпруга Русалия ме е вдъхновявала във всичките ми произведения, във всичко – казва Димитър Киров в архивен запис на БНР. – Един от най-любимите ми нейни портрети е “Русалия с пачките”, за който получих наградата “Захари Зограф” – за мен една от най-престижните български награди за художници. Аз никога не правя портрет, за да търся физическата прилика, това е последното. Аз търся духовното преди всичко присъствие на този човек и за да направя един портрет ми трябва много време. Самата реализация на портрета не представлява нищо, защото съм професионалист. Портретът узрява много дълго до момента, в който трябва да направя скока – както го прави, да кажем, Стефка Костадинова. Тогава човек трябва да има силите да скочи – морални и физически, колкото може.”

Русалия Кирова припознава Пловдив като града, в който да изиграе своя танц на всички възможни сцени, които съдбата й е отредила. Заради фатално застигнал я рикуширал куршум пред Джумая джамия тя сваля палците и влиза в ролята на педагог (основава балетните класове в пловдивското музикално училище) и хореограф. Но до самия край през 2008 г. танцува pas de deux със своя любим Ди Киро.


Роденият през 1935 г. в Истанбул творец се свързва през 60-те г. със значими съмишленици от Пловдивската школа – Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Христо Стефанов, които насищат картините си с новаторски, но оспорвани от казионните критици идеи. Признатият му талант зад граница обаче ще го отведе в пространство с множество пресечени граници между Франция, Тайланд, Япония.

Никога няма да забравя срещата със Салвадор Дали – припомня един ярък щрих Русалия Кирова. – Присъствахме на негов урок в Париж с много участници и Митко беше много щастлив, защото той му се подписа под рисунките. А Салвадор Дали слагаше подпис само на това, което му харесваше, което оценяваше като талант на истински художник. Тогава Митко му направи портрет – извън темите, които беше задал за всички. И когато Салвадор Дали отгърна на портрета, се засмя. Аз присъствах и видях как той сложи един страхотен подпис под този портрет. Веднага след урока си направихме снимка, на която Митко се дегизира като Салвадор Дали, а аз като Гала. Тази снимка с любов си я държа при мен и я гледам за настроение заради преживяното.”

Макар и временно разделени в тленността, Русалия Кирова и днес чувства присъствието на художника.

След като той си отиде, аз съм все още с него. Аз цял живот съм с него – аз съм с неговите картини, аз живея между тях”, казва тя.

И прави така, че изкуството му да пребъде във вечността.

Той е оставил невероятно изкуство – монументална живопис, пластики, фрески, мозайки – добавя Русалия Кирова. – Навсякъде е творил твърде много и в целия свят има негови картини. Но ако се говори за някакво спасение, да, наистина, аз съм тук, правя изложби и сега смятам отново да организирам една – този път за 90-годишнината от рождението му. Другата ми цел е да бъде възстановена фреската “Захари Зограф” в Стария град, част от която беше унищожена при градушки.”

Всяко утро Русалия Кирова възприема като празник.

И даже сега, когато съм сама, сутрин като се събудя и съм жива и здрава, веднага скачам и след сутрешната закуска тръгвам на разходка”, казва тя. По калдъръмените улички на Стария град, сред къщите с достолепна осанка – съкровищница на спомени и тайни, които ще опазят и историята за един художник, който в нежните ръце на балерината видял ангелски криле.

Текст: Диана Цанкова (по интервюта на Мария Мира Христова БНР “Хр. Ботев”, Галя Митева от БНР-Пловдив и запис на Архивния фонд на БНР) Снимки: личен архив, галерия "Кавалет", БНР

БНР подкасти:



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

Райнер Хонек

Всеки път се впечатлявам колко добре свирят българските музиканти

Той работи една от най-престижните и най-интересните професии. Лицето му е познато по цял свят, но хората обикновено си го представят с долепена до брадичката цигулка Страдивари. Гост на Радио България е Райнер Хонек, концертмайстор на прочутия..

публикувано на 15.11.24 в 09:05

De Là Trâp, българският рапър от Маями: "Възможностите зависят от перспективата на човек"

De Là Trâp – това звучно име привлече вниманието на феновете на хип-хоп културата и у нас през настоящата година. Само за два месеца съвместният проект "333" с хитовия рапър 100 кила събира близо 1 милион гледания в една от мрежите за видео..

публикувано на 14.11.24 в 10:00
Христо Цокев, „Събор на светите апостоли“

Христо Цокев – един от първите художници с академично образование преди Освобождението

Макар и дошли с призванието да въздигнат нашия свят, избраните не само следвали предначертания им път, но и рискували да не разкрият докрай себе си заради святия за тях дълг към Отечеството. Сред тези възрожденски българи бил Христо Цокев, останал..

публикувано на 01.11.24 в 06:55