Кнежа, София, ЮАР, Ботсвана и … Асеновград се преплитат в живота на сънародничката ни Дарена Гешева и със сигурност ѝ подаряват безброй спомени, които да разкаже на приятели и посетители в нейното кафене в близкото до Пловдив градче. Мястото вече е разпознаваемо и за пловдивчани, които често се отбиват за чаша от ароматната напитка при нея.

Жизненият път на Дарена, както и на всеки от нас, не съдържа само розови страници. През 1995, след като работи като лекар 6 години в болницата в Кнежа, тя решава да потърси късмета си навън, тъй като годините са "гладни и трудни". Единствената държава, за която има възможност да вземе виза тогава от София, е Южна Африка. Тя е само туристическа, а трайността ѝ е двуседмична.

"Пристигнах там без език, без нищо. Нямаше интернет по онова време, а информацията беше супер лимитирана, да не кажа никаква – спомня си сънародничката ни. – Попаднах в един самолет само с емигранти, които също търсеха по-добър живот. Озовах се в труден момент в Южна Африка, защото беше почти веднага след апартейда и много трудно можеше да си намериш работа. Наложи се 3 години да работя почти черна работа. След първите две седмици станах нелегална, но след около половин година успях да си уредя т.нар. refugee visa, която ти позволява да изчакаш до осигуряването на статут на бежанец."

Такъв статут Дарена така и не получава, което не ѝ позволява дори да напусне страната. Работи във фабрика, като детегледачка и за късмет – успява да стане санитарка в една от частните болници. Докато е там усвоява много от термините в медицинския английски език, а един ден научава, че се търси персонал за медицинско заведение в съседна Ботсвана:

"Аз нищо не знаех за нея, освен че имат обща северна граница. Обадих се, поканиха ме на интервю, което беше в Йоханесбург. Тогава ме одобриха и казаха, че може да бъда предложена за Ботсвана, но оттам трябва да ми се обадят. През това време продължих да си работя като санитарка и след около 3 месеца ми позвъниха от Ботсвана. Това беше много странно, защото мина толкова много време, че почти се бях отказала да се надявам" – разказва събеседничката ни, която успява да напусне ЮАР, но без възможност отново да се върне там.

"Взех си старата кола и заминах. Останах в Ботсвана, там взех медицински изпит, но за съжаление те не те уведомяват веднага дали си го минал и изминаха едни мъчителни три месеца, в които живях в неизвестност. След това, ходейки до министерството пеша, защото ни пари, ни нищо имах вече, точно навръх Коледа отивам със сетни сили да питам имам ли договор. Тогава на работа беше само охраната, защото от Коледа до 15 януари е мъртъв период в страната. Той попита как се казвам и отиде да провери на бюрото на началника. Оказа се, че имам договор отпреди два месеца. Трябваше да се представя в съответната болница, което направих и оттогава, като че ли, животът ми тръгна по-нормално. Легализирах си документите и бях вече с работна виза, което беше нещо невероятно. Приех го като нещо повече от Зелена карта."

Дарена се установява в северната част на Ботсвана, където е наета в една от двете огромни болници в държавата и признава, че се чувствала като преродена, защото вече можела да води един нормален живот. Споделя, че процентът на българите в тази африканска страна в този период е нищожен – буквално няколко семейства, основно инженери и лекари. Самата тя в следващите девет години работи като анестизиолог и реаниматор.

Годината е 1999, а животът в град Франсистаун все още е сравнително безопасен. Задължение на всеки е жилището, в което живее или е под наем, да има външна и вътрешна аларма и решетки на вратите и прозорците. Живее сама, заедно с кучето си, но въпреки всички мерки, става жертва на 7 грабежа. Когато се омъжва, се мести в столицата на Ботсвана – Габороне, където отново преживява взлом в дома им:

"Една вечер се вмъкнаха вътре, отваряйки прозореца с кредитна карта. За мой ужас и аз бях вътре. Мъжът ми беше на работа и не мога да ви опиша какво е усещането за парализираща паника. Тогава разбрах, че просто не можеш да мръднеш, виждаш всичко, разбираш всичко, но не можеш да преместиш нито крак, нито ръка, да се обадиш по телефона, да извикаш помощ. След този случай аз помолих хазяите да сложим решетки, те отказаха, и решихме, че трябва да намерим собствен дом, в който да можем да се защитим."

Купуват жилище, в което живеят под сериозна охрана, докато един ден вземат решение, че искат да се завърнат отново у дома – в България. Така, след 22 години работа в далечната чужбина за нея и 28 за съпруга ѝ, удовлетворени от признанието на пациенти и колеги в болницата, двамата българи поемат нов курс в живота си, вече на родна земя.

Снимки: личен архив