Един от най-изявените музиканти в състава на Филхармонията в Страсбург е българският виолист Борис Тонков. Доказан талант, той завършва НМУ "Любомир Пипков" в София като ученик на легендарния проф. Огнян Станчев и продължава обучението си в САЩ – първо като студент на известния педагог и цигулар Кеворк Мардиросян, а след това при Йержи Космала в Университета на Луизиана и при Джеси Левин в престижния Йейлски университет, където е награден с асистент-преподавателска стипендия. Участва в много международни конкурси, преподава, но най-впечатляващ е огромният му опит в симфонични оркестри в САЩ, Бразилия, Англия, Испания и Франция. Бил е солист-водач в няколко престижни симфонични състава, включително Оркестъра на Батън Руж и Лондонската филхармония. През 2000 г. става член на Симфоничния оркестър на Сао Пауло, а по-късно е избран лично от Лорин Маазел за член на новия Оперно-симфоничен оркестър във Валенсия. Често гостува в оркестъра на оперния театър "Лисеу" в Барселона. Свирил е под палката на много от най-изтъкнатите съвременни диригенти: Клаудио Абадо, Лорин Маазел, Курт Мазур, Валерий Гергиев, Зубин Мета, Майкъл Стърн. От 2011 г. до момента Борис Тонков е член на Страсбургската филхармония.

Тонков споделя, че Националната филхармония в прочутия елзаски град Страсбург – официално седалище на много европейски институции, съществува повече от столетие. На практика това е първият симфоничен оркестър във Франция.

"Имат много стара история, както и градът, тъй че за мен е радост да съм част от този състав вече близо 15 години" – казва Тонков. Филхармонията представя предимно класически репертоар, но участва и в четири оперни продукции на година за Националната опера на Рейн. "Също така имаме голям сезон с камерна музика и образователни концерти" – обяснява виолистът. Главният диригент на Филхармонията – 36-годишният Азиз Шокахимов, е роден в Узбекистан, дълго време е живял и учил в Германия. Борис Тонков счита че "силата му е в романтичните произведения, особено тези от руски автори". Залите за концертите са пълни, идват известни солисти. През февруари например изявената българка Лия Петрова е свирила с Филхармонията в Страсбург с голям успех.

Българите в оркестъра, освен Борис, са още две цигуларки и един виолончелист – именитият Александър Сомов. Днес Тонков участва в различни камерни формации в проекти, които се предлагат на Филхармонията всяка пролет. Борис е имал три такива проекта през годините – "лично мои", казва той, в които е представял музика от български композитори като Петър Христосков и Ценко Минкин. Според него френската публика приема много добре българската музика, дори и най-новата.

Изтъкнатият ни виолист е свирил в много реномирани състави. Започва от Младежкия оркестър "Малер" под ръководството на великия Клаудио Абадо. Много талантливи българи са започнали от този младежки състав пътя си в най-престижните световни оркестри. След това в кариерата на Борис Тонков идват Лондонската филхармония, няколко оркестъра в САЩ и оркестърът във Валенсия, за който е избран от самия Лорин Маазел – създател на ансамбъла. 

"Беше му дадена възможността да избере всеки от музикантите чрез конкурс – публично обявен. Това е нещо, което много рядко се случва на диригент – да може да събере свой собствен оркестър в днешно време. Може би си давате сметка колко рядко срещано явление е това, така че за мен това беше голяма чест… Оркестърът се казва La Orquestra de la Comunitat Valenciana. Това е оркестърът на операта Les Arts, която тогава започна първия си сезон – 2006 година. Даже си спомням, че беше под диригентството на Зубин Мета с операта на Бетовен "Фиделио". 

За моя изненада Борис споделя, че в Les Arts прочутият испански музикално-сценичен жанр – сарсуелата, не е бил във фокуса на вниманието."Може би всъщност правихме една и аз си спомням, че свирих първа виола и мандолина. Не си спомням коя беше точно продукцията". Освен на цигулка, виола и мандолина, свири на бас китара и "малко на китара". Абадо, Маазел, Мета – това са изключителни имена! Питам за най-впечатляващата му и незабравима среща с диригент.

"Аз лично не съм от хората, които много обичат да си говорят с диригентите. За мен е по-важна връзката – това как той осъществява връзката с оркестъра. Как аз се чувствам под диригентството му… или под диригентството ѝ. Преди няколко месеца в Страсбург ни дирижира Деляна Лазарова. Имахме един и същи учител в САЩ и ми беше много драго да я видя като диригент, особено вече изявен … Аз се познавам с нея откакто тя беше цигуларка – преди 20-тина години. И оттогава не се бяхме виждали, беше много приятно да си поговорим и най-вече да видя как тя е израснала, как работи с оркестъра -  като професионалист … Мога да споделя малък личен спомен от Лорин Маазел. Когато поставяха Don Giovanni ("Дон Жуан") –  операта на Моцарт, аз трябваше пак да свиря мандолината в канцонетата от второ действие. Преди да започнат спектаклите отидох да говоря с него, защото там театърът е много голям и трябваше мандолината да бъде озвучена с микрофон. И той каза: "Да, звукът е идеален, всичко друго, но трябва винаги да свирим на мандолината с вибрато-като на цигулка". Казах:"Да, маестро, разбира се, ще се опитам да направя каквото мога". Беше много топъл с нас. Много добре се държеше, защото беше избрал всеки един от нас лично. И аз и до ден днешен се гордея с това."

Борис си спомня още за Маазел: "Той е един от най-ефикасните диригенти. Показва всичко и не обича да говори, не обича да прекарва време в обяснения. Винаги това ни казваше:"Аз ви показвам. Моля, свирете това, което е написано и това, което ви показвам". Много чисто и просто. И не обичаше да преуморява оркестъра с репетиране. Много често той на предгенерална репетиция минаваше през репертоара и казваше: "ще ви видя на концерта". Анулираше генералните репетиции, често даже и в операта!Което е изключително".

Една от незабравимите срещи на Борис се случва, докато е член на Лондонската филхармония: "Имах възможността да свиря с Курт Мазур на четири концерта в Германия – едно от последните му турнета. Той беше вече доста възрастен. Преди това в Сао Пауло бях работил също с него, може би през 2001 година. Свирихме Шостакович –  Петнадесета симфония! Само една симфония в четири концерта в най-големите немски зали…".

Живял е на много различни места – в САЩ, в Европа. На въпроса кое е най-хубавото от тях без колебание заявява: "Испания! Сърцето ми остана там!". Питам за трудностите по пътя, защото е напуснал България съвсем млад, завършил е училище и веднага е заминал:

"Не съм учил в Националната музикална академия. Но през последните две години в Музикалното училище имах възможността да уча при проф. Огнян Станчев, който беше главният професор тогава в Академията. Така че имах доста достъп – не само до Огнян Станчев, но и до други преподаватели в Академията". Най-важната личност в началото на пътя му в САЩ е именитият ни цигулар и педагог Кеворк Мардиросян: "Той тогава беше на 43 години и беше получил първата си работа като учител по цигулка в Арканзас – преди Луизиана. В един малък университет, в Музикалния департамент, където част от работата му беше той да търси студенти, за да може да има оркестър, който да свири в този университет. Съответно, освен цигулки, им трябваха виоли…". Главно от интерес към Мардиросян като преподавател Борис Тонков решава да подаде документи за университета отвъд океана. Началото е трудно с прехода от музикално към академично образование. "Аз не бях особено силен тогава академично и заради това за мен в университета не беше лесно. По-късно се научих да бъда доста по-отговорен и успешен в академичните среди. Но първите няколко години бяха трудни по простата причина, че се налагаше да уча предмети, които не бяха музикални. Плюс това доста голяма част от времето през седмицата прекарвах в работа – пак като музикант. Това ми даваше възможност да се издържам – да свиря репетиции и концерти срещу заплащане, но и отнемаше от свободното ми време, в което аз можех да свиря за себе си, или да уча."

След повече от десет години, прекарани в САЩ, българинът усеща огромното желание да се върне обратно в Европа, а и най-добрата оферта за работа тогава е в Испания. В първите три години всяко лято има ангажименти отвъд океана: "Буквално от 2006 до 2009 г. аз нямах летни ваканции, връщах се в Щатите да свиря концерти с камерна музика, разни други летни фестивални ангажименти с оркестри".

Днес работи и като преподавател за фестивал в Арчидосо, в италианската провинция Тоскана. Името му е Clazz - класика и джаз в едно.

"Това е летен фестивал, на който учениците получават частни уроци, уроци по камерна музика и шанса да са на сцена и да свирят една концертна програма в оркестър. Ние като преподаватели също имаме възможността да се изявим – като солисти и в камерни състави. Даже миналото лято свирих Паганини с оркестър – италианска музика на италианска земя."

Срещаме се в София, където Борис Тонков имаше майсторски клас в къщата музей "Панчо Владигеров". Това не е първият му такъв опит, но е първият майсторски клас по негова лична инициатива. В тази връзка признавам, че винаги съм изпитвала изключителен пиетет към хората, които извличат красив звук с лък от струнен инструмент и питам каква е тайната на хубавия звук, извлечен от виолата.

"Първо, аз също съм на мнение, че звукът, който излиза от една метална струна, стържеща се в конски косми, намазани със смола, е много капризно нещо. Много трудно е да се изкара този вокален, пеещ звук с тези инструменти. Отнема много време човек да се развие и да получи този афинитет към звука и тук ще започна с първия ми истински учител по виола – проф. Огнян Станчев, той много държеше на това! За него основният, хубав, дълбок виолов звук беше мото. Той не обичаше фъфленето, съскането, даже винаги ми е казвал:"не трябва да свириш като цигулар". Звукоизвличането при струнните инструменти е нещо много капризно, много важно. Всеки си има характерен звук. Някои меломани са абсолютно способни да разпознаят определени изпълнители само по слушането, без да знаят кой свири. Последният ми учител от Йейлския университет е Джеси Левин – красотата на звука също беше негово мото. На това наблягаше най-много и при него вече успях да получа една последна школовка…Той имаше много специфичен подход в това да ни накара да търсим пеещото, вокалното в нашето свирене, да обръщаме внимание на това и винаги да държим на него."

Припомням много атрактивен концерт от миналата година в музея "Борис Христов", изграден между класика и джаз, с български и чужди автори и с използване на лупър. На въпроса откъде идва интересът към т. нар."кросоувър", Борис казва, че не е само от последните седем години в Clazz - фестивала, в който участва всяко лято и където е имал възможността да развие тези "забежки": "Трябва да си призная, че аз още в гимназията много се увличах по рокендрола. Свирех в рок група на бас китара. Оттам имам тенденцията да правя тези кръстоски в други стилове, но дълго време не ги бях развивал. Няколко години по-късно, докато живеех в Луизиана, излизах вечер– по баровете се свиреше много блус и понякога кросоувър с джаз. Ню Орлиънс, който е на час и половина от Батън Руж – има много джаз там. Този джаз, който се свири по улиците, е отпреди 70- 80 години, този нюорлиънски стил, едва ли не вече е като класическа музика. Но не говорим за него, говорим повече за модерния джаз, който през 90-те години се свиреше – нещо средно между блус, фънк и джаз. Много такива групи имаше и това мен много ме увличаше. Аз не бях учил никаква джаз теория тогава и ми беше трудно да го разбера. Но всяка неделя свирех на службата в католическата църква на кампуса на Louisiana State University. Целият репертоар там беше свързан с блуса: госпъл произведения, песни, базирани на блус. Там работехме с един пианист – много интересна комбинация от струнен квартет плюс пиано и глас върху госпъл мелодии, които ние трябваше понякога да свирим в продължение на 20 минути, докато всички се извървят да отпият глътка вино и да вземат причастието. Там усетих, че започвам да импровизирам. Защото човек не може да повтаря едно и също нещо в продължение на двайсет минути. Аз и до ден днешен просто не мога, когато няма ноти пред мене, да повторя два пъти едно и също нещо. Стремежът ни е винаги то да е малко по-различно - не само интерпретационно, но и като ноти, което е много типично за джаза. И въпреки, че не съм учил джаз наистина, мисля, че това е нещо, което човек носи в себе си, когато има желание да го развие".

На финала, след като толкова време е по света, го питам какво е България за него?

"Дом! Това е моят дом, да. Винаги е бил и винаги ще си остане".

А какво трябва да направим ние, за да стане България хубав дом за българите? –  "Бих казал - да направим така, че да се чувстваме по добре самите ние у дома си", категоричен е Борис Тонков. 

Снимки: Facebook/ Boris Tonkov, philharmonique.strasbourg.eu