Йорданка Дерилова – притежателка на драматичен сопран с изумителна красота и неповторим тембър, е сред едва няколкото българки, удостоени с титлата "Камерзенгерин" (Kammersängerin) – най-престижното германско и австрийско отличие, присъждано от правителствата на двете страни на най-достойните и изтъкнати певци по препоръка на авторитетни музикални институции. 

Дерилова ще бъде в София на 3 юли, за да пее Брюнхилде в "Залезът на боговете" в рамките на традиционния Вагнеров фестивал в Софийската опера. Европейската критика определя певицата като "висока, шеметно красива блондинка… с огромен глас, с блестящи високи ноти и сигурен среден диапазон". Тя действително е красива, харизматична и комуникативна жена, която не спира да се усмихва. 

Завършила е НМУ "Любомир Пипков" и НМА "Проф. Панчо Владигеров" в София. Дебютът ѝ е през март 1993 г., още като студентка, по покана на нейния преподавател – диригента Иван Вульпе. На сцената на Бургаската опера Дерилова пее Елизабет в "Дон Карлос" на Верди. През 1997 дебютира в София със същата роля. Специализира в Академията "Борис Христов" в Рим с голямата българска певица и педагог Александрина Милчева. През 1998 г. е ангажирана постоянно в Пражката държавна опера (Státní opera Praha). Гастролира в Италия, Швейцария, Австрия, Холандия, Литва, Кипър, Катар, Турция, Русия, Полша,  Словакия, Франция, Испания. От 2003 г. е член на престижния оперен театър в Десау (Anhaltisches Theater Dessau). През 2005 г. е отличена с Premio di Aida на конкурса Vissi d’Arte в Салерно и наградата Theo Theatre за най-добра певица.

 За дебюта си в "Тристан и Изолда" на Вагнер в Десау през 2006 г. е номинирана за певица на годината от списание Opernwelt. През 2009 г. е удостоена със званието  "Камерзенгерин". Печели и награда Thalie Theatre за най-добра певица на 2015 г. в Чехия. Партията на Брюнхилде вече е пяла няколко пъти в София, както и по време на гостуването на Софийската опера в германския град Фюсен през 2015.  

Пред Радио България Йорданка Дерилова споделя, че "Вагнер винаги ѝ е на сърце, много го обича". С удоволствие си припомня първата роля на композитора – Изолда. Днес може да се похвали и с Ортруд от "Лоенгрин", Сента от "Летящият холандец", Брюнхилде във всички опери от "Пръстена", Кундри от "Парсифал", Венера от "Танхойзер". През следващия сезон ѝ предстои отново "Танхойзер" в Десау, където ще изпълни и Елизабет, и Венера. А Брюнхилде? Как я вижда, как усеща тази полубогиня? 

"Усещам я наистина всякак – бих казала! Защото аз съм пяла всички Брюнхилди – в нашия "Пръстен" (в Десау – бел. ред.). Там един сопран пее и във "Валкюра", и в "Зигфрид", и в "Залезът". Така става изграждане, свързано с различни състояния, емоции, характеристики на всяка една – от младата Брюнхилде във "Валкюра", след това любовта в "Зигфрид" и "Залезът" е кулминацията, в която тя е страшно емоционално силна, непримирима е с измяната, с машинацията, която става… и накрая саможертвата ѝ. Певчески аз я чувствам много близка и никога не съм срещала някакви трудности. Честно и откровено го заявявам. Просто така съм подходила към нея с диригентите, с режисьорите, защото много е важно един режисьор също да разбира и от пеене. Бих казала абсолютно открито – в Германия има много, които изобщо не разбират от пеене. Те си гледат постановките, но някои от по-младите нямат представа какво коства на един певец да пее Вагнер. Така че когато имаш насреща и режисьор и диригент, които знаят какво да изискват, как да го изискват... 

Вагнер не е само да се крещи и да се вика, както някои го възприемат. Трябва да правиш музика! При всеки един композитор. Вагнер не е свързан само с това, че трябва да имаш глас и да го показваш. Това е много погрешно. Във Вагнер можеш да покажеш всички нюанси – те са и в оркестъра, и при певците. Той не е мислил само да се пее forte fortissimo. Той е мислел за изграждане, където има и лирични моменти… Всеки може да изпее нотите, да ги извика, но я няма музиката! Може би при мен това е помогнало много, че аз не съм се стремяла да викам. Просто трябва взаимност и хармония между оркестър и певци. Трябва да се познава "кухнята на пеенето" – да имаш много добро дишане... Трябва да си много умен, защото някои певци страдат от това, че гласовете им се изхабяват, ако много пеят Вагнер и са го пели неправилно. Вагнер се пее и с емоция, и със знание, и с глас – с всичко, но трябва да се знае точно как…" 

От американеца Евън-Алексис Крист, който дирижира "Пръстенът" на тазгодишния Вагнеров фестивал в София, черпи положителни емоции и се чувства на сцената много комфортно. "Той е от диригентите, които предразполагат певците да нямат някакво притеснение, не ги сковава, те се чувстват свободни и дават всичко от себе си. Диригент-мечта за певците!".

Връщам я към началото – дебюта ѝ в "Дон Карлос" с големия български диригент Иван Вульпе в началото на 90-те години на ХХ век в Бургас.

Дерилова си спомня събитието с усмивка, било е троен дебют: тя в ролята Елизабет, съпругът ѝ Красимир Дерилов като крал Филип и Костадин Андреев – Дон Карлос. "Професор Вульпе харесваше много гласа ми още докато бях студентка и ни назначи на работа – мен и мъжа ми… Беше голяма емоция да се работи с него. Беше много педантичен… но наистина колосален, наистина!".

Темата за диригентите продължава с искрения възторг на Дерилова за Антони Хермус (Antony Hermus) от Нидерландия, който в момента прави световна кариера. От 2009 до 2015 г. Хермус е бил музикален директор на оперния театър в Десау, където е завършил мандата си с постановка на Вагнеровата тетралогия. "Той беше страшно емоционален – нетипично за холандците... страхотна енергия излъчваше и ни я предаваше на нас, на сцената… На черни репетиции, режисьорски, никога не изискваше от певците да пеят с глас. Казваше да маркираме, защото никому не е нужно да си хабим гласовете. Той пазеше певците като някакво съкровище! Много е важно един диригент да обича певците, защото има диригенти, които имат някаква… непоносимост към певци. Обаче има и такива, които изобщо не се интересуват какво става на сцената. Те дирижират само оркестъра. Гледат само нотите, там горе какво става на сцената… общо взето много не ги интересува, което е ужасно!".

Йорданка Дерилова с носталгия си спомня за спектакли на "Набуко" и "Отело" под палката на големия италиански диригент Антон Гуаданьо. Много съжалява, че през 2004 г. заради административни неуредици не се е осъществило нейно гостуване в Палм Бийч с "Манон Леско" – отново с Гуаданьо и с именития ни тенор Емил Иванов като партньор. Един от диригентите, с които е работила много и винаги с голямо удоволствие е италианецът Марко Боеми (Marco Boemi). Репертоарът ѝ е огромен – над 50 оперни роли, партии в реквиеми, оратории, симфонии:

"Общо взето съм изпяла доста интересни роли – и то с голям успех! Много образи на Верди, Пучини също – основните драматични партии: Турандот, Манон Леско, Тоска, Бътерфлай… най-хубавите на Пучини. Там е също един страхотен емоционален свят... Но обичам също и Рихард Щраус! Правих Електра през 2009 г. Тогава всъщност ме направиха и Камерзенгерин – най-високата възможна титла. Особено пък за чужденци това е наистина голямо признание, голяма чест. Емилия Марти също – "Делото Макропулос"! Много ценно е певецът да има богат репертоар и да не се ограничава само с един или двама композитори.Шостакович например – "Лейди Макбет от Мценск"! Това е нещо, което обожавам!".

Репертоарно предизвикателство я очаква през следващия сезон, когато в Десау ще поставят напълно непозната за нея опера – "Алма" от бразилския композитор Клаудио Санторо (Cláudio Franco de Sá Santoro). Дерилова не е чувала и звук от партитурата, театърът в Десау ще осъществи европейската премиера на операта на фестивала "Курт Вайл". Засега операта на Санторо е представяна само в Бразилия. Какво ѝ е дала европейската сцена и отнела ли ѝ е нещо?

"Не бих казала, че ми е отнела, защото там всеки певец се радва на една нова атмосфера, среща се с много различни певци и диригенти, с различни манталитети. В чужбина не е като у дома, в България. Там си малко или много чужденец, винаги. Но когато отидохме за първи път в Чехия, беше преживяване. И досега ми е като втора родина. Даже Германия не ми е толкова близка, макар че там съм вече 22 години. С Чехия ние сме по-близки като манталитет. Имаше и много чужденци в Държавната опера в Прага. Всички бяхме като едно огромно семейство и много се обичахме. Нямаше интриги, нямаше някой да говори лошо за някого... Просто  всеки си вършеше работата, всеки си правеше своя репертоар, всеки път различни срещи, имаше много гости – отвсякъде. Атмосферата доставяше огромно удоволствие. Нямаше някакви перипетии, трудности, или нещо, което да не ми харесва. Затова казвам, че нищо не ми е отнела – напротив, много положителни емоции и много репертоар натрупах там. Всички роли от централния репертоар съм направила в Прага и след това вече в Германия – немските. В Прага съм пяла само италиански партии. И сега продължавам да пея в Чехия и се радвам винаги, когато се срещам с колегите…"

Дерилова смята българските Вагнерови спектакли за много убедителни:

"Наистина се радвам, че отново съм в екипа на маестро Карталов, защото при него е ценното, което сега рядко се среща и се харесва. Затова идват от цял свят тук. Аз непрекъснато правя реклама за нашия "Пръстен" в София – че си заслужава да дойдат всички вагнерианци, че трябва да гледат нашите постановки, защото те наистина са страхотни. Дават реална представа за историята. Цялата тетралогия, героите, всички конфликти, всичко, което се случва, е представено както трябва да е и човек го разбира… За мен лично пък е много важно да мога да играя истински и да мога да пея в истинските постановки. Защото аз също пея в много модерни… Трябва да се абстрахираш, да се съобразиш с изискванията на режисьора и да правиш това, което той иска. Но имаш вътрешната съпротива – че не го харесваш, че не искаш да го правиш. И въпреки това трябва да го правиш. Защото ние, певците, трябва да се подчиняваме на режисьорските хрумвания, виждания... Тук наистина с голямо удоволствие участвам - не само в "Пръстена", изобщо във всички постановки, в които съм пяла."

Какво е България за нея?

"Ами България това си ми е родният дом! Моята родина, тук съм се родила. Човек не може да каже според мен нещо друго. И където и да ходим, където и да пеем, където и да сме във всяко кътче на света, винаги имаме носталгия. Каквото и човек да прави в чужбина, винаги се стреми в крайна сметка да си дойде тук – тук са твоите хора, тук е нашият въздух... Човек не може да се отделя от това – където и да е. Дори да е по рядко, но е радост, когато си идваме. А най-вече когато мога да пея тук, в Операта. Това е наистина голямо щастие, защото това си е нашата родна сцена. Това е нашето, това е просто България! България – и никога не можеш да избягаш от там, където си се родил, откъдето са ти корените."

Случвало ли се е да ѝ попречи това, че е българка? 

"Не. Не бих казала, че ми е пречило. Напротив, където и да съм пяла по света, винаги казват: "Ей, вие, българите имате прекрасни гласове!" – това е всеизвестно. Никога не ми е било пречка, освен нещо, свързано с документи, което е ставало малко по-бавно... Но иначе напротив – ние, певците, би трябвало да сме горди, че сме българи, че имаме тази природа, с която се раждаме, с която сме надарени, която имаме възможност да представяме в чужбина и хората да се радват и да говорят за нас. Затова мисля, че не е пречка, напротив – един плюс, защото те нямат такива гласове като нашите. Нямат този колорит, тази окраска, нямат тези емоционални тембри, тези емоционални гласове. Защото има много певци, но… не са с такива хубави качества. Ние имаме друго качество. И затова е хубаво да казваме, че сме българи."

Снимки: derilova.com, operasofia.bg, anhaltisches-theater.de,Facebook/ Iordanka Derilova