Книгата "Историята на българите в Търговище" има за цел да утвърди идентичността на българската общност в румънския град Търговище и да разкаже за нейното социално-икономическо и културно развитие. Това заяви Лучия Костаке, един от авторите на книгата, написана съвместно със съпруга ѝ Мариан Костаке и свещеника Йоан Щефанеску. В интервю за Радио България Лучия Костаке подчерта основната мисия на изследването: да знаят всички, че жителите на квартала "Матей Войвода" в Търговище са българи.

Произход, заселване и общностна идентичност

Българите в Търговище, наброяващи над 2000 души, се заселват в района през 1851 г., идвайки от имението Бълени близо до Търговище, което са обитавали от 1821 г. насам. Лучия Костаке обяснява, че първоначалният мотив за преселването е бил желанието "да имат по-добър живот, както и страх от турците". Чрез проучвания в България и сравняване на традиционни носии е установено, че техният произход е от района на Плевен.

Костаке, която е съосновател на сдружение "Заедно", отбелязва, че общността е създадена с цел да се запазят "традициите и обичаите, които са ни толкова скъпи и важни". Общността, известна предимно като зеленчукопроизводители ("градинари"), успява да купи земя и да се интегрира в града още през 1851 г. Въпреки че живеят в градска среда, Лучия Костаке описва начина им на живот като близък до селския: 

"В книгата също написах, че живеем в града, но като на село, защото целият квартал се състои от къщи и всяка къща има градина."

Един от основните проблеми на идентичността, който книгата се стреми да разреши, е погрешното назоваване на квартала като "сръбски". Затова и заглавието на книгата е умишлено избрано. По време на емигрантските вълни на българите в румънските земи те са декларирали, че са сърби, тъй като влашките управници са имали договореност с Османската империя да връщат обратно в пределите ѝ нейните граждани. В началото на ХIX век вече има сръбска държава. Българите имигранти са имали език близък до сърбите и така са можели да прикрият етноса си, за да получат възможност да се заселят. Те обикновено са напускали българските земи по време или след някоя от поредните руско-турски войни.

Костаке заявява: "Ето защо искахме да подчертаем отново този момент и затова книгата се казва "Историята на българите в Търговище", за да запечатаме в подсъзнанието си, че сме българи, и да спрем да казваме, че сме сърби."

Тя също така изразява силното си чувство за принадлежност: 

"Всеки път, когато разговарям с някого от България, казвам, че нямам нито капка румънска кръв, че кръвта ми е българска."

Вяра, църква и традиции

Православната вяра е крайъгълен камък в живота на общността. Българите участват активно в строителството и освещаването на църквата "Свети Нифон" през 1854 г., скоро след пристигането си. Църквата е свързана с легендата за Свети Нифон, изгонен от княз Раду Велики, който проклел града, но благословил мястото, където се е скрил. Костаке свързва това с плодородието на земята.

Най-известната традиция, която общността е успяла да превърне в голям празник, е Конският Великден (Тодоровден), който се чества всяка първа събота от Великия пост.

Икономически разцвет и патриотизъм

Междувоенният период е време на просперитет. Чрез усилен труд българите успяват да закупят почти цялата земя в района, като от 1851 г. до началото на колективизацията през 50-те години на XX век "цялата земя е била тяхна". За да укрепят икономическата си мощ, те основават собствена финансова институция – банка "Градина", която функционира до национализацията през 1948 г.

Българите в Търговище проявяват и силен румънски патриотизъм, осъзнавайки, че "тяхното благоденствие е и благоденствието на Румъния, нацията, в която се опитваха да се интегрират". Те участват с хора и продукти във войните от 1877 г. насам. Днес пред културния център на квартала, където се намира и музея на българите от Търговище има два паметника. Единият изписва имената на семействата, които полагат основите на квартала след преселването си в Търговище от Бълени. Другият е паметник на жертвите, които българската общност в града е дала във войните след 1877 г. Българите от Търговище са наясно със своя принос за Румъния – в мирно и във военно време, и за тях българската идентичност съжителства с принадлежността им към румънското общество и държава.

Критичен момент настъпва през 1940 г. по време на Крайовската спогодба. Въпреки възможността за репатриране в България, те отказват да изоставят постигнатото от своята общност. За да им бъде позволено да останат и да запазят имотите си, общността се декларира като общност на сърби, което е свързано и с дългогодишното погрешно схващане за техния произход: 

"Те се обявиха за сърби, а българите мълчаха, приемайки да бъдат обявени за сърби, за да им бъде позволено да продължат да живеят там, където се бяха заселили."

Социализъм и настояще

Колективизацията през 60-те години отнема земята на общността. Това принуждава българите да пренасочат усилията си, което води до неочакван положителен ефект – образованието. "Повечето деца били изпратени на училище, защото вече са нямали възможност да се възползват от работата на земята си", обяснява Костаке. Това променя и общественото възприятие за тях, като общността вече е известна не само като трудолюбива, но и като образована. По време на социализма те сами изграждат обществени сгради като културния център, амбулатория и детска градина.

В наши дни общността е добре интегрирана и просперираща, като повечето къщи са обновени благодарение на връщането и продажбата на част от земята след комунизма. Все пак традиционните градинари срещат трудности поради конкуренцията от големите магазини, което ги принуждава да се преориентират.

Връзка с България и финално послание на Лучия Костаке

Общността поддържа духовна връзка с България, но изпитват трудности в изучаването на съвременния език. Лучия Костаке споделя, че години наред учителката Дарина Чернева от Велико Търново пътува до Търговище, за да преподава български език и азбука. Костаке отбелязва, че местният говор е архаичен. В момента курсовете са прекъснати, но надеждата е, че книгата за историята на общността ще вдъхнови повече хора да възобновят обучението.

В заключение, Лучия Костаке отправя послание на своя „архаичен български език“, което е предадено по-долу според съвременната българска книжовна норма: 

"Zdrăvete, az sum Lucia Costache. Jiveem v Târgoviște, România. Sum ot kvartala na bălgărite, kydeto jiveem v grad Târgoviște. Tuka sme ot 1851, govorim s horata otpredi. Iskame da uchim bugarskia po-dobre, zašto sme rumunci, no rasnem v bugarite. Kogato me popita nikoî, s kogo govorim, mu kazah, če jiveem v Romania, imam maže tuka. No nie sme bugari i ni e mnogo priatno da govorim v bugarski i da imame vryzki s bugarite."

"Здравейте, аз съм Лучия Костаке. Живея в Търговище, Румъния. Аз съм от българския квартал, където живея в град Търговище. Ние сме тук от 1851 г., говорим с хората от преди. Искаме да научим по-добре български, защото сме румънци, но сме израснали в българския квартал. Когато някой ме попита с кого говоря, му казвам, че живея в Румъния и мъжът ми е тук. Но ние сме българи и ни харесва да говорим български или да имаме връзки с българи."

Снимки: личен архив на Лучия Костаке, Владимир Митев, Facebook/ Lucia Costache