Често наричан "българският Верди" или "българският Пучини", композиторът Парашкев Хаджиев (1912 – 1992) отдавна е всепризнатият класик на родното оперно творчество. Най-продуктивният ни автор на музикално-сценични творби оставя общо 21 опери, шест оперети, три мюзикъла и един балет. Представителна част от националния репертоар на българските музикални театри, всички те са поставяни над 150 пъти на родните сцени, както и в поне десет европейски държави – Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия…

"Творец с талант, богата фантазия, огромна култура и удивителна работоспособност" според изтъкнатия ни музиколог Любомир Сагаев, Хаджиев има огромен принос за българската музикалната култура. В основата на най-популярните му опери са известни български литературни творби (като "Луд гидия" на Пенчо Славейков, "Албена" на Йордан Йовков или "Майстори" на Рачо Стоянов). Музикалният му език е ясен и достъпен, сценичното действие – интензивно и релефно, но над всичко е типичната за него мелодика – пластична и изразителна, неповторима по красота и емоционалност, създадена с отлично познаване на човешкия глас. 

Последното е дарба, която малко български композитори притежават и се дължи на неговите родители: оперния диригент и пианист Тодор Хаджиев (един от основателите на Софийската опера) и примата Дойчинка Коларова-Хаджиева (водеща солистка на същия театър през първата половина на миналия век). Запитан, кога се е влюбил в операта, синът им Парашкев отговаря, че вероятно от първия си дъх, защото в дома им музиката, главно оперна, е звучала непрестанно, а той още като дете е гледал почти всички спектакли с участието на своята майка. Един от най-ярките му детски спомени е от "Травиата", дирижирана от баща му. Когато майка му в ролята на Виолета умира на сцената, малкият Парашкев започва да плаче. 

Около четири десетилетия по-късно, на 11 април 1957 г. в Музикалния театър в София е премиерата на първата му опера – "Имало едно време" или "През девет села в десето" с комично-приказно либрето от Павел Спасов. Тази премиера идва цели пет години след грубо критикуваната и свалена от сцената след 12 спектакъла при пълни салони първа оперета на Хаджиев – "Деляна". Причината е не музиката, а либретото (с автор Вера Дамянова) и интриги по високите етажи на властта. Официозът "Работническо дело" излиза с гневна статия, озаглавена "Вредно произведение", в която оперетата е разгромена. Случаят води до отдръпване на всички български композитори от музикално-сценичните жанрове, а появилите се страх и несигурност пръв преодолява точно "потърпевшият" Парашкев Хаджиев.

Три години след "Деляна" на сцената на Музикалния театър е поставена втората му оперета – лиричната "Айка", спечелила заслужен успех. Окрилен, композиторът създава първата си опера. Привлекателна и достъпна, тя печели популярност и в следващите две десетилетия е поставена на всички български музикални сцени – в София, Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора, Сливен, Бургас, Пазарджик и Велико Търново. На 30 октомври 1960 г. е премиерата ѝ в театър "Фридрих Волф" (днес Landestheater Neustrelitz) в Нойщрелиц, реализирана изцяло от германски екип.

"Имало едно време" разказва историята на красивата Калина, поискана за жена от Радойко, който живее "през девет села в десето". Баща ѝ е съгласен, но майката е против и заклева дъщеря си да мълчи пред всички, дори и пред мъжа си – цели девет години. След сватбата Радойко, който много обича жена си, напразно се опитва да я "излекува" с помощта на знахари, баячки, дори фантастичен цигански ритуал. Едва в четвъртото действие в селото пристига легендарният фолклорен тандем – Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Двамата се обзалагат кой ще реши проблема на "нямата" Калина и след като ходжата не успява със заклинания, Хитър Петър заявява, че единственият начин е Радойко да вземе друга жена. Хитрецът избира една от селските девойки и едва тогава, ужасена, че ще изгуби любимия си, Калина забравя за клетвата и проговаря. В арията от финала на второто действие, след като разни самозвани лечители са я бутали, дърпали и щипали безрезултатно, бедната млада жена изплаква мъката си. Не ѝ трябват баячки и знахари: "Калина желае да говори", но е обвързана с майчина клетва. Арията е превъзходен "тур дьо форс" на композитор, познаващ възможностите на колоратурния сопран до съвършенство (не случайно майката на Парашкев Хаджиев е била водеща колоратурка в Софийската опера).

Ярката мелодичност, обагрена от български народностен дух, майсторското изграждане, атрактивната оркестрация и ефектните виртуозни пасажи превръщат арията на Калина в любим концертен номер на много български сопрани. Най-убедителната ѝ интерпретация до този момент (поне за мен) е тази на именитата солистка на Софийската опера Елена Стоянова със Симфоничния оркестър на БНР и диригента Руслан Райчев – запис от 1988 година.