"Видя се с влизането на тези двамата и на оня - третия..."*

Нали помните онзи стар виц, в който дете реве неудържимо, техните го биели (само да не чуят норвежците), а то обичало само българския национален отбор по футбол. Защото той никой не биел. Та тоя виц от години е актуален.

Не гледам националния ни отбор по футбол от 2004 г. И това ви го казвам от позицията на бивш запалянко; бивш член на агитка; човек, който от 10-годишен е по стадионите; както и бивш спортен журналист. Не гледам националите ни (а вече и футбол изобщо) от един злополучен мач с Дания от Евро 2004. Датчаните ни биха с 2:0, а преди това шведите, по стара традиция, бяха омели терена с нас и ни отнесоха с 5:0. Тогава българите бяха безобразно слаби и плачевни. А тогава все още имахме звезди в отбора – Бербатов, Мартин Петров. Имахме стабилни футболисти като Здравко Здравков, Предраг Пажин… Та тогава си рекох, че тези мъже не заслужават нервите, които хабя по тях. Да ви кажа – не съм се разочаровал от решението си.

Някои ще попитат – как стигнахме дотук. Навремето покойният ми дядо е играл футбол в аматьорските дивизии. Казваше, че дори не са им плащали. Връщал се от лозето, хвърлял пръскачката и отивал да рита. За престиж. Златното поколение на българския футбол, което донесе единствения толкова значим успех, също имаше престиж. Беше си го заслужило по европейските терени. Е, играеха и за пари и ходеха по дискотеки, но бяха таланти, защото тогава таланти се създаваха. А днес националното ни първенство е трагедия, а футболисти, сочени за икони, се държат като кокони. Сигурно ще се сетите повече за любовния им живот, за прическите и татуировките им, отколкото за успехите на футболния терен. Ами, какво очаквате да се появи после в нацоналния отбор? Дори и сър Алекс Фъргюсън да дойде начело, с този материал, както казваше премиерът – толкова. Защото днес по-големият трофей е силиконавата певачка в чалготеката, отколкото любовта на феновете, която е толкова непостоянна.

А, да, феновете… Не слагайте всички под общ знаменател. Но тези, които пищят като маймуни и вдигат ръце в поздрав, който не са убедени какво точно означава и символизира, те са еманацията на случващото се на терена. На такъв отбор – такава публика. Само че сега, като наложат и финансова глоба на БФС за расистиките прояви, Борислав Михайлов няма да я плати от собствения си джоб. Нито тези, допуснали пияни на стадиона. Или тези, които не са извели скандиращите от него. Ще я платим ние. Както ще платим (предполагам) и възнагражденията на т. нар. футболисти, които добрата стара Англия кротко отнесе насред София. Защото, ако маймуни бият лъвове, това може да ви наведе на мисълта, че нито едните са маймуни, нито другите са лъвове. Маймуните сме ние.

А Борислав Михайлов ще се запомни вече не толкова с фантастичната си кариера като футболист, колкото с управлението на футболен съюз, белязано със скандали и стигнало се дотам премиерът да го гони от стола му.