Пътят към храма

За първи път на Великден в условията на пандемия пред нас стои въпроса да влезем ли в храма или да останем у дома. Църквите ще светят, литургии се извършват, камбаните ще бият, защото Бог е избавление, изцеление и живот. Това е и символиката на отворения храм.  Не  може човек да казва, че е вярващ, а да настоява да се затворят църквите за празниците, бе позицията на Светия синод. 

На Цветница нямаше върба, но затова пък причастието бе извършено с обща лъжичка. Където е божията благодат, там изгарят всички микроби, увериха от църквата. В седмицата, в която се подчертава жертвата на Спасителя в името на човечеството, за първи път на Разпети петък не целувахме плащеницата. Благодатният огън пък е архивен, но това бил допустим компромис, увериха от църквата, учудващо гъвкава в новата ситуация. През годините институцията остана настрани от много насъщни казуси на българското общество, но точно сега бе проявена непоколебимост и последователност в решението местата за молитва да останат достъпни.

А по-малко вярващи ли ще са тези, които няма да прекрачат храма и ще се съобразят с призива на светската власт да останат пред иконата у дома? И не е ли църквата тази, която твърди, че Бог е навсякъде?  

Изпитанията никога не идват напразно. Те са знаци по пътя, но трябва да имаме очи, за да ги видим. Българинът, както и милиони хора по света в условията на пандемия, направи своята жертва. Изживяваме катарзис на консуматорското общество –затворихме моловете, затворихме ресторантите. Оказа се, че можем без да пълним пазарските колички, без да купуваме дрехи и вещи. Без да се покланяме всеки ден на суетата.

Всеки пренесе своя малък дан, понесе своя кръст и бе изправен пред своя Голгота. Жертваме психическия си комфорт, срещата с любими, майки и бащи. Жертваме работата си и в крайна сметка свободата си –всичко, в името на единствената непоколебима вяра, най-ценната, тази в живота, който ще възкръсне, спасен от общите ни усилия.