Агрономът Силвия Велкова: Човек се насочва към селото след 40-тата си година

„В момента ние имаме една много отвлечена представа – лозето ни е на единия край, магарето живее до нас в къщата. Много рядко има места, в които на едно място е всичко: и сградата за персонала, и машините, и работните помещения, и земята и представлява на практика едно работещо предприятие.“

Силвия Велкова работи в био ферма до село Поляна в Странджа, която е разположена на площ 6 хиляди декара, или около 700 футболни игрища.

„Никога не съм имала баба и дядо на село. За мен това беше мечтата в живота. Завеждах на всичките си съученици, които прекарваха целите си лета на село, а аз си оставах в София“, разказа Велкова в рубриката „Има ли мегдан“. „Според мен човек се насочва към селото след 40-тата си година, когато търсенията на младостта му леко са поотминали и е готов да се съсредоточи върху нещо истинско, което ще остави следа зад него.“

„Когато завърших през далечната 1996-а година, вече нямаше земеделие в България. Моят професионален път започна доста по-късно, към 2006-а година, с предприсъединителните програми на ЕС. Дотогава всичко се развиваше много стихийно и бяха решили, че може да се справят и без агрономи по селата. Болна тема е това на българското земеделие.“

Във ферма „Поляна“ попада през платформа за търсене на работа, докато активно издирва работно място извън града, в т.нар. селски райони.

В югоизточнатачаст на страната, където най-близкият град ти е на 40 км, големите пътища са далече, няма шум, замърсяване и дори осветление, и нощем е наистина тъмно, Силвия Велкова открива тръпката да живее далеч от големите градски пространства.

Там се буди към четири и половина призори, дори преди петела. „Първо се събуждат птичките, след това чакалите, петелът изчаква да минат чакалите и чак тогава се обажда.“

Едното от производствата във фермата е зърнено-житно – произвеждат се лимец, спелта, пшеница, просо, кориандър, нахут и леща. Около 1000 дка са овощните градини – бадеми и орехи, има още лозе, шипки. Фермата разполага още с 1500 дка пасища, отглеждат се животни, има и пчелин.

Благодарение на европейските програми във фермата има добра техника, проблематично обаче е осигуряването на работна ръка. До полето в биофермата не достигат студенти на практика, но пък се появяват доброволци.

„Това е нещо, което е интересно. Имаме си програма, с която човек може да дойде срещу храна и настаняване, да работи, каквото му се работи за момента, според сезона. Има интерес – за съжаление предимно от чужденци.“

Производството на фермата се пласира предимно в чужбина.

„Един от сериозните проблеми на българското биологично земеделие е, че българския потребител не разпознава и не търси българските продукти. Доверява се на западните. Западните фирми използват това. Купуват на едро нашата стока и си я продават под тяхната марка.“

Доверието в производителя обаче бавно си пробива път. Поръчват им да засяват конкретни количества зърно за изкупуване. По-далечните планове са да започнат да мелят и на място, за да затворят цикъла на производство и да предлагат и брашно.

"Задължително трябва да има разнообразие. Монокултурните ферми доказаха, че не са добри нито за природата, нито за хората, коментира агрономът.