Рута Сепетис пред БНР: Битката между властта на любовта и любовта към властта ще се води винаги

"Растях в Съединените Щати с това име. Представях се и хората питаха каква съм. Като дете отговарях - аз съм литовка. Разговорите просто спираха. Обкръжението ми не знаеше нищо за Литва, не бяха чели за историята на страната. Има толкова много държави, за които трябва да знаем повече. Моята страст е да разкрия тези скрити късчета история и да ги споделя с читателите чрез книгите си", каза в специално интервю за БНР Рута Сепетис.

• Жоао Пинто Коелю пред БНР: Вярвайте в литературата

"Бях мениджър. Помагах на автори на песни и музиканти да разказват своите истории през музиката. Сред хората, с които съм работила са автори като Дезмънд Чайлд, китаристът Стив Вай, рок групи от Калифорния. Този мой опит ме научи много за силата на една история. Нека не забравяме, че песента е един три минутен разказ".

И така, малко след това Рута Сепетис се представя на световната литературна сцена. Печели милиони читатели, като дебютният ѝ роман „Пепел в снега“ е дори филмиран. Действието на най-новата книга на Рута, издадена у нас „Трябва да те предам“, се развива в Румиъния. В нея писателката ни пренася във времена, когато комунистически лидер е Николае Чаушеску. Кога се появява идеята ѝ да посвети роман на северната ни съседка?

"Спомням си много ясно моментът. Бях в Букурещ на турне с първата си книга „Пепел в снега“. Седяхме отвън с издателя ми. На масата ни имаше пепелник. Тя го вдигна и огледа. Обясни ми, че има този навик да проверява за подслушващи устройства. Бях озадачена и я попитах какво има предвид. „Рута, отговори ми тя, те ни подслушваха. Непрекъснато. Синеоките момчета. Секуритате“. Осъзнах, че като литовка с американски корени, съм имала доста грешна представа за историята на Румъния. Винаги съм си мислела, че те са имали повече късмет по време на комунистическия им период, отколкото да кажем Литва. Името на държавата им е съществувало на картата, имали са собствени атлети на Олимпийските игри. Осъзнах, че не зная нищо за тази огромна страна. Исках да науча повече".

• Доменико Дара пред БНР: Литературата не е само да пишеш истории, а да погледнеш света с различни очи

"В наложено подчинение. Храненията били контролирани. Електричеството също. Бременността на жените била контролирана от държавата. Чаушеску искал да увеличи населението. Ето защо жените трябвало да имат между 5 и 10 деца. Нямало обаче никаква храна. Изпращали я в чужбина, за да платят външния дълг. Изключително потисната атмосфера. Докато правех
своите проучвания, румънците, от различни части на страната, ми разказаха, че тази ситуация била различна в зависимост от това дали са живели близо до границата с Унгария или били точно в центъра на Букурещ. Това, което Чаушеску правел със страната си било доста хитро. За да контролира населението си, той използвал тази зловеща тайна служба, наречена Секуритате. Секуритате назначавали цивилни хора да бъдат техни информатори. Много хора нямали избор. Нямало как просто да кажеш: „Предпочитам да не бъда информатор“. Хората предавали пред тайните служби своите приятели, своите съседи. Понякога дори членове на семействата си. Това прокарало в обществото подозренията и предателствата. Какво това причинява на населението? Когато не знаеш на кого можеш да разчиташ? В другите страни, чиито неразказани истории съм откривала, Полша или Литва, жертвите ми споделяха, че били обединени и солидарни едни с други. Чаушеску обаче пресича всякаква възможност румънците по това време да намерят общност. Толкова е тъжно".

„Комунистическият режим по време на управлението на Чаушеску беше станал тоталитарен. Това беше един от най-репресивните режими в Източна Европа по това време. Беше толкова жесток, че съветският вожд Михаил Горбачов описа Румъния като „кон, язден от зъл човек“, свидетелства за периода полковник Бранко Маринович, служител в посолството на Съединените Щати в Букурещ. Кое е най-коварното деяние на комунистическия режим в Румъния, според Рута?

"Откъде да започна? Едно от най-ужасяващите деяния на режима на Чаушеску било да затвориш страната си. На света било забранено да вижда красотата на тази държава. Румънците са толкова очарователни хора, отказвайки на света достъп, нямало как да разберем какво се случва с народа им. Те били толкова изолирани. Това чувство на разделение, то причинило много проблеми. Няма как да го разберем. Можем да използваме най-великите си човешки инструменти. Можем да използваме най-великите си човешки инструменти - емпатията, състраданието, умението да погледнем през очите на някой друг и да разберем сърцето му. Насилствената изолация обаче не позволявала това. Нямали сме никаква представа. Ако турист отидел до Румъния, картите и информационните книги били конфискувани. Властта не искала румънците да знаят какво има отвъд границите на държавата им и какво се говори. Мисля, че тази забрана върху страната и хората ѝ - това е огромна несправедливост", допълни в предаването "Понеделник вечер"

В „Трябва да те предам“ Рута Сепетис ни запознава със седемнайсетгодишния Кристиян Флореску. Момчето тайно мечтае да избяга от подтиснатите времена, в които живее. Слуша забранени радиостанции, разказва вицове, осмиващи лидера на държавата си, мечтае да стане писател. Какво преживяват младите хора, като него, във времената на Николае Чаушеску?

"Мисля, че те са били ужасно засегнати. Тяхната креативна свобода, интелектуалната липсвала. Нямали право да я развиват чрез книгите и изкуството. Толкова много информация била цензурирана. Един човек ми го описа, включих го в книгата. „Сякаш имали криле, но никога не могли да ги разперят“. Като писател, винаги съм се интересувала от съпоставянето. Да изправя два коренно различни персонажа един срещу друг. Мисля, че като правя това, те се отразяват един в друг. Казах си - ще включа в книгата си един млад човек, който има толкова много желание за живот и е движен от силата на любовта, срещу един маниакален диктатор. Сърцето на младежа е чисто. Кристиян не желае просто да приеме това, което му е казано, че трябва да направи. Той се бори за себе си. Различни влияния му дават надежда. Те укрепват неговата смелост. Въпреки всичко обаче един от най-великите човешки елементи му е отказан - именно изборът. Той няма избор. Работата му е избрана от друг, мястото, където живее също. Ето така дойде основата на сюжета в „Трябва да те предам“. Исках да изправя едно честно, чисто сърце срещу мрачно и зло сърце. Това е един много стар инструмент за писане на истории, така да се каже.

За да разбере по-добре периодът, за който пише, Рута се среща с много румънци и събира спомените им.

"Открих толкова много. Трябва да кажем - всеки автор е различен, разбирам това. За мен е много важно да пиша за периоди от историята, за които все още има живи свидетели. Те се превръщат в мои съавтори. Не ги възприемам като някакви повърхностни източници. Дължа им толкова много. Срещайки се с тях разбрах, че много румънци се чувстват неразбрани. Мислят, че светът не осъзнава през какво са преминали през този период. Например, през 90-те в САЩ, Канада и може би във Великобритания, четяхме за румънски сиропиталища и ужасните условия, в които живеели децата там. Не ги разбирахме. Не разполагахме с цялата история. Не знаехме през какво Румъния е преминала при режима на Чаушеску. Без тази информация ние подценявахме ситуацията им. Говорейки с много румънци те сякаш се съмняваха, че наистина мога да разбера болката им. Като писател, трябва да призная - не мога. Какво право имам да употребявам чуждата история? Мога да дам най-доброто от себе си и да я разкажа с уважение. Работех с тези хора, но тяхната оценка е най-важна. В този случай - те все още мислеха, че решението за този период от историята на Румъния още не е намерено. Опитах се да покажа това и в книгата. В един момент си мислим, че ще последва перфектния, щастлив край, понякога обаче, това не се получава".

Рута Сепетис е направила интервюта и с много американци, канадци, хора от други страни, които са били в Румъния през 70-те, 80-те и по-късно.

"Четох книги на дипломати, пратени там по това време. Условията били такива, че на румънците сякаш им било забранено
да общуват с чужденци. И обратното. Ако румънец искал да общува с чужденец, информатор веднага го докладвал. Интервюирах една жена, която била поканена в Американската библиотека по това време. Тя просто искала да чете списания „Билборд“ и статии за Брус Спрингстийн. От тайната служба Секуритате се появили в работата на баща й и казали, че е било докладвано за отиването на дъщеря му в Американската библиотека. Семейството било ужасено. За нещо толкова малко. Искала просто да отиде до библиотеката, в която била поканена. Не било лесно да общуваш с чужденци. Било опасно. Мисля, че и това е причината толкова румънци да се радват на филмите идващи нелегално от Запада. Те били прозорец към външния свят".

Рута Сепетис трябваше да гостува в България още миналата година. Плановете пропадат, заради смъртта на баща ѝ. От него тя получава както литовската връзка, така и историята, която я превръща в световен литературен феномен.

"Да, определено. Баща ми е роден в Литва, дядо ми е бил офицер в армията на Литва. Когато Съветският съюз окупира страната, те започват да екзекутират военните. Когато баща ми избягал заедно със семейството си, неговите роднини били арестувани и депортирани към Сибир. Разбрах за тази история много по-късно в живота си. Това ме вдъхнови да напиша дебютната си книга „Пепел в снега“. Книгата проследява съдбата на роднините на баща ми. Йоана пък в друга моя книга „Сол при солта“ проследява малко от пътя на баща ми. Той е бил в бежански лагер 9 години, най-накрая успява да стигне до Америка. Толкова съм благодарна на баща ми, че сподели своята история. Той продължава да живее чрез книгите ми".

Герой в дебютния роман на Рута Сепетис „Пепел в снега“ е петнайсетгодишната Лина, млада литовка, изпратена заедно със семейството си в Сибир, след като прибалтийските страни са анексирани от Съветския съюз през Втората световна война. При Лина, както и при Кристиян от последната книга на авторката, си личи младежката сила и мечта злото да бъде победено. Макар и да са твърде слаби, изправени пред унищожителната сила на несправедливостта. Гради ли Рута мостове между героите си?

"О, да, правя го. Някои хора си мислят, че пиша героите така, че да изглеждат като мен. Моите герои са толкова смели. Така че по-скоро пиша личностите, които искам да бъда. Създавам герои, които могат да прегърнат чудновата природа на човешкия дух. Герои, които успяват да продължат напред в най-трудните си моменти. Това е една от универсалните теми в света - да намериш сила и надежда в трудностите си. Виждаме го и в Кристиян, и в Лина, както и в някои от героите в „Сол при солта“. Привлечена съм от това. Мисля, че трябва да се учим от всичко. И, да, историята е трудна. Пълна е с болка и тъга. Но докато интервюирам свидетелите на определена историческа епоха, трябва да си припомням, че те не са просто оцелели, те са успели да се съживят за ново начало. Открили са в себе си издръжливост. Една жена, която била депортирана в Сибир, ми разказа, че нейното страдание се оказало най-духовният ѝ учител. В Сибир тя среща и бъдещия си съпруг. Оценява го като по-добрата част от сделката. Влюбила се. Не знам, тази издръжливост е изключително вдъхновяваща за мен. Няма значение дали е Втората световна война или 2022-ра. Битката между властта на любовта и любовта към властта ще се води винаги. Винаги ще се появяват хора, които ще искат да надделеят над останалите. За жалост, знам, че казват, че историята се повтаря. Смятам, че историята се римува. Виждаме го отново и отново. Изучавайки миналото, то ни дава контекст за настоящето. Аз съм идеалист и винаги искам  да гледам към светлата страна на живота".

„Пепел в снега“ също се развива в един период, за който не е говорено много.

"Благодаря ти, че го споменаваш. Това е история, за която не се знае кой знае колко. Тя засяга балтийските страни - Литва, Латвия, Естония, също Полша, Финландия и част от Румъния. През 1940-та Сталин ги анексира превзема. Те са малки и не могат да отблъснат атаката, макар и да опитват. Докато баща ми бяга от Литва, той си мисли, че след войната ще се върне. За това девет години живеел в бежански лагер. Не осъзнавал, както и много хора от балтийски страни, че след инвазията, и то от различни страни - първо от Съветския съюз, после от германците, те ще изгубят страната си. Името на Литва изчезва от картата на света за половин век. Петдесет години. В края на Втората световна война - на тези следвоенни конференции, когато лидерите на Америка, Великобритания, заедно със Сталин се събрали, било решено, че трите балтийски страни ще останат част от Съветския съюз. Петдесет години. Какво причинява това на народа? Какво се случва, когато една такава държава губи цяла генерация от мъже? Защото много литовци са пращани в Гулаци, били екзекутирани или останали и опитали да се борят. Жените били изоставяни. Как една страна се съвзема от такова нещо? Този период все още влияе на балтийските страни. Хората понякога се възхищават - Литва има президент жена, жена министър на отбраната, жена министър на финансите. Литовките са много силни, те искали да спасят страната и културата си".

И за този роман Рута открива истински истории, които разбиват сърцето й, но и я убеждават в силата на човешкия дух.

"Мисля, че понякога съм много лош кандидат за писане на подобни материали. Защото съм много емоционална. Ако някой започне да плаче, започвам да плача и аз. В други случаи обаче си казвам - може би пък точно аз съм правилния. Мисля, че понякога съм много лош кандидат за писане на подобни материали. Защото съм много емоционална. Ако някой започне да плаче, започвам да плача и аз. В други случаи обаче си казвам - може би пък точно аз съм правилния избор за това. Ако мога да вложа тази емоция в книгата си и читателят почувства връзка с героя, тогава сърцето му ще се отвори. И започва да съчувства на някой, когото никога не е срещал. Открива държавата на този герой на картата. И изведнъж статистиката се превръща в човешко същество. Това е толкова силно. През годините видях от първа ръка колко силно може да е това, какво означава това. Когато написах „Пепел в снега“ много от интервюираните държаха да останат анонимни. Не можех да кажа на никого, че съм общувала с тях, не трябваше да споменавам имената им. За това в „Пепел в снега“ някои герои нямат имена. Нарекох ги момичето с куклата, мъжът, който навиваше часовника си, сърдитата жена. Направих го, за да уважа желанието на хората. Годините минаваха. Пострадалите виждаха как книгата се издава в различни страни, как хората я четяха и коментираха. Когато филмът по романа се появи по кината в Литва, премиерата беше за оцелелите първо, не за пресата. След това имахме дискусия с около 200 души. На срещата с въпроси и отговори присъстваше мъж, който се изправи и каза „Добър вечер, искам да се представя… аз съм мъжът, който навиваше часовника си“. Ще се разплача мислейки за това. Това не беше мое постижение. Това е силата на читателите. Когато научиш нечия чужда история и кажеш - хей, не знаех, че се е случило по този начин. Съжалявам за това, което си преживял. Така даваш позволение и кураж на човека срещу теб да сподели историята си. Да заяви - не съм говорил за това от години, но то ми се случи. Ако правехме това по-често, светът щеше да е едно по-малко самотно място. Ще бъдем по-свързани. Сега, докато интервюирам хора с подобни съдби, плача, но знам, че си струва. Важно е".

За "Хоризонт" тя заяви,  че има трудни времена като тези по време на Втората световна война, има трудни времена и през 80-те с това, което преживяват румънците.

"През труден период днес преминават украинците. В много случаи не знаем какво се случва. Баба ми е прекарала първите 15 години от живота си в Украйна. Има семейство там. Надявам се, Има семейство там. Надявам се, че тези времена ще ни донесат не само вдъхновение, но и знание. Какво имам предвид? Някои хора ми казаха, че след преживяванията си, са научили важни уроци. Например - ако можеш, остани с тялото си, не с ума си. Умът ти ще те връща в миналото, ще прескача до възможното бъдеще, ще те прави тревожен, ще мислиш непрекъснато. Тялото ти обаче винаги се намира в настоящето. Мисля, че точно заради това има толкова много книги, написани за тези сложни събития. Защото се появяват универсални теми и ни се иска да вярваме в силата на човешкия дух. И тези истории го представят най-добре. Мисля, че е абсолютна трагедия фактът, че толкова много хора са подложени на безсмислено страдание. Също така, нещо, за което съм вдъхновена да пиша винаги - въздействието на подобни моменти върху младите хора. Понякога най-високата цена по време на военен конфликт е платена именно от най-младите. Най-невинните жертви на войната или на някой потискащ режим. Надявам се, че със споделянето на тази информация ще имаме различно възприятие - ще разглеждаме някои моменти от различни ъгли. И, може би, ще си казваме - да, помня какво се случи тогава, не искам да го допускаме отново. Винаги ще има хора, които ще преследват властта. Все още обаче имам надежда за бъдещето".

Интересен факт - Рута Сепетис е първият американски писател на младежка литература, говорил пред Европейската комисия и НАТО.

"Много съм благодарна за това, но бях и много нервна. Представи си. Отидох в Европейския парламент и говорих пред НАТО. Говорих за това, че ако споделим историята през сюжет, с подрастващи и възрастни, ще генерираме комуникация между хората и повече знание за миналото"

Повтаря ли се историята и какво научаваме от нея?

Повече можете да чуете в звуковия файл.