Радиотеатърът с премиера в Деня на будителите: „Човекоядката” от Иван Радоев

Има ли чувство за хумор старият човек? За стария човек би могло да се каже: „Смеейки се, старият човек се прощава с бъдещето си." Тоест неговият хумор е малко мрачен. Това е, защото смъртта не може нито да се надхитри, нито да се предотврати. Можем ли да се изсмеем в очите на смъртта? Можем, но не в очите, защото тя няма очи, тоест тя е безогледна. Тя идва и при обикновения човек, и при директора на театъра. С други думи, смъртта е неизвестност. В такъв случай, вместо да се изсмеем в очите на смъртта, по-добре е приживе да си отваряме очите... и то навреме. Иначе човек сам се оплита в мрежата си, но заедно със себе си - и другите.
Из „Човекоядката”, 1976 г.

Казват, че „Човекоядката” е пиеса за манипулациите на властта. И донякъде е точно така. Сюжетът се гради върху идването на нов член в старческия дом в село Геша - другаря Топузов. Другар, господин... във всички времена и навсякъде има по някой Топузов, на когото му е необходима власт. Както и във всички времена и навсякъде има масовка от хора, които се нуждаят от Топузов. На това разчитат манипулаторите - че все се намират достатъчно хора, които искат да бъдат манипулирани. „Човекоядката” наистина изследва механизмите на манипулацията и властта. Но „Човекоядката” най-вече е вечна пиеса, защото разказва за живота. За моя живот, за твоя живот, за неговия и нейния живот. „Човекоядката” е смешно-тъжен пъзел, който омаловажава и увековечава всичките ни житейски усилия. Моите, твоите, неговите и нейните. Според големия български поет, драматург и журналист Иван Радоев тъкмо този наш живот е по-силен от всичко и всички, дори е единствено силният, и никоя от нашите човешки манипулации не може да го победи, защото... зад гърба му стои смъртта.

Участват артистите: Стефан Мавродиев, Марин Янев, Борис Луканов, Иван Налбантов, Кирил Кавадарков, Петя Силянова, Елена Райнова, Нина Стамова, Меглена Караламбова, Мая Бабурска, Сашо Дойнов, Илия Добрев.

Радиоспектакълът е изработен във Второ студио на БНР от: Теменужка Маринова, Димитър Василев, Константин Райдовски и Силвия Гочева.
Музикално оформление: Валя Бояджиева.
Радиоадаптация и постановка: Илия Добрев.

Една вечер полъхна
от морето на миди.
И докато въздъхна,
младостта си отиде.

Младостта си отиде
само в пет-шест секунди.
Младостта си отиде
като „глория мунди”.

Ах, в небесната карта
фарът мига и стене.
Той упътва инфаркта
къмто моите вени.

Мен животът обаче
със въпрос ще ме гледа.
Аз бях бунт неудачен -
победих без победа.

Иван Радоев, 1959

За Иван Радоев:

Боян Папазов: Знам само един интелектуалец. Казва се Иван Радоев. Щастлив съм, че го познавах.

Младен Киселов: Достойнството е темата на Иван Радоев.

Весела Радоева: Суетата му беше чужда. Той искаше млади – млади и енергични, чисти хора да поемат и променят страната. Вярваше в това и не прие нито един от големите постове, които му се предлагаха.

Иван Радоев-син: Да се расте в семейство като моето, е щастие. Винаги съм бил обграден от много любов и внимание. Трудно е да се говори за детството, защото това са най-щастливите години за мен, раят.

Найден Вълчев: Много от връстниците му и от по-младите му приятели имат толкова пито-неплатено, а той, най-яркият лирик, колко несправедливи укори чу. За да излизат книгите му след дълги и мъчителни мълчания. Да бъдат само няколко на брой.
 

Аз съм склонен да ме няма.
Да изплюем последните си думи -
да си дадем оцет вместо вино
и векът да си измие ръцете.

Аз съм склонен. Ето я бездната!
Да свалим лицата си - безмолитвени,
и с едно остро обръщане да се погълнем!

Аз съм склонен на тоя световен финал.
Но... да оставим децата си на хълма.
Все някой трябва да ни прокълне.

Иван Радоев, 1990