“Нула време“ – максимум човещина

„Нула време“ е най-новият роман на Николай Табаков. Ако не се разпознаете поне малко в героите му, в чувствата и мотивите за техните постъпки и жестове, значи няма да разберете и тайната, която авторът е заложил в тази книга. Защото Николай Табаков си дава сметка, че призиви от сорта „Мислù за смисъла на живота!“ не вършат работа. Но ако на човек му покажеш човека, то може той и да се сети как да настъпи времето по опашката, а току-виж... и да го хване за гушата.

Човекът обаче невинаги е в позиция да избира времето, мястото и съдбата си. Но чисто човешка работа са дозите съвест, грижа за ближния, топлота, инат и достойнство, с които да се премине през тези време, пространство и биография. Тъй като изборът е важен не когато е лесно… (Tо по мед и масло кога ли е било?), а когато хем няма кой да ти каже нивото на река Дунав в сантиметри, хем няма с кого да си свериш мерните единици за дълбочината в човешкото.

„Всеки, който вярва в смисъла на живота и във висшето предопределение на човека, е ценен в днешния хаос.”– казва Херман Хесе в едно свое писмо и точно тези думи са подходящо начало за осмисляне на книгата, написана от Николай Табаков.

Романът „Нула време“ е гротеска. Географското положение и националната идентичност са доловими от пръв поглед – малко крайдунавско градче, някъде из Северозапада на Югоизточна Европа. И ако се питате какво чак толкова невиждано може да се случва там, то авторът дава изчерпателен отговор: Случва се животът.  Животът – еднопосочният, неповторимият, без чернова и  редакторска програма за правописните грешки. Същият като в книгите на Стайнбек и О‘Хенри, но по наш си български, чешитски, северозападнал и според ситуацията, извисен начин.

Несъмнено най-неустоимото в „Нула време“ са героите – нито да ги преразкажеш, нито да ги забравиш. Напомнят на кариатиди от нереставрирана навреме архитектурна забележителност – понапукват се, ронят се, но носят на раменете си сюжета, битието, истината за света и за човека. Възможно ли е тъкмо тези хора – по радичковски вълшебно-обикновените – да правят всяко „Нула време“ по-обитаемо и по-дълговечно?