Чианг Май е вторият по големина град в Тайланд, но на фона на многомилионния Банкок си е направо кротък квартал със своите около 200 хиляди жители. Той е културното сърце на Страната на усмивките, отдалечено на 700 км от столицата. Сгушен в подножието на Хималаите в долината на река Пинг, Чианг Май е строга противоположност на всеобщата представа за Тайланд – няма нито копринени плажове, нито квартали с червени фенери, нито толкова „пипнати“ травестити, че биха могли да заблудят и най-прецизния мачо.Чианг Май означава нов град и през 1296 година наистина е бил такъв, когато крал Менграй решава да пренесе столицата на кралство Лана от Чианг Рай. По онова време в неговия храм Уат Чеди Луанг е и местожителството на изумрудения Буда, край който днес се тълпят туристите в кралския дворец на Банкок.
В момента гигантската ступа, чието строителство е започнало през 1391 година, е полуразрушена от земетресение. Посетителите могат само от далеч да снимат заместниците на изумрудения Буда, без да си счупят някой крайник. Процесията, с която 14-годишни момчета отиват под строй да бъдат обръснати за монаси, докато майките им носят оранжевите им одежди на лами и ронят сълзи, наистина е затрогваща.
Старият град, където са струпани повечето забележителности, е заключен зад мощни и непристъпни крепостни стени, издигнати във вид на квадратна мандала с пет порти. До началото на ХХ век селището е било изолирано от външния свят, защото до него е можело да се стигне само по реката или на слонове.
С риск да засегна чувствата на будистите, ще вметна, че според мен божеството приживе е имало поне десетина глави, няколко реда зъби, водопад от коси и безчет крайници, съдейки по останките от тялото му, които се съхраняват в хиляди храмове из Азия. С подобни реликви се гордее обилно декорираният със злато Уат Пра Тат Дои Сутхеп – храм, до който се стига по 309 стъпала, охранявани от щедро инкрустирани змейове и окупирани от дечица в традиционни носии, които се снимат с туристите срещу дребни стотинки.
Будистката обител е част от светата троица на туриста – златният, сребърният и белият храм, просто задължителни за любопитния чуждоземец.
Според легендата монахът Сукхотая получил видение къде сред руините да открие урна с праха на Буда. Там намерил и разполовена костичка от рамото му. По-малката част вградили в светилище, а по-голямата поставили на гърба на бял слон, когото пуснали в джунглата с идеята да им покаже къде да построят храм. Той дълго се изкачвал по хълмовете, докато не започнал да тръби и да рие земята, след което се строполил мъртъв. Това било изтълкувано като знак да се построи Уат Пратат Дои Сутхеп – миролюбив комплекс, в който освен пред статуи на Буда се кланят и на индийския бог Ганеша.
Сребърният храм не е помпозен като златния си събрат, но внушава изисканост и поразява въображението. Отвън и отвътре Уат Шри Супхан е покрит с посребрени металопластики и релефни картини. Дори да попаднете там в мрачен ден, постройката поразява с дискретния си лунен блясък. А може би усещането идва от стаената, но осезаема енергия на мястото, чийто строеж е започнал през 1495 година. По онова време бил изграден от чисто сребро, но при бирманските нашествия бил разграбен неколкократно.
За жалост, влизането на жени вътре в храма е забранено, но дори и презреният пол може да види филигранно изпълнените посребрени картини, покрили стените от покрива до пода. Благородният метал олицетворява лунната енергия Ин – родоначалничка на всичко. Фриз с имена на световни столици опасва долната част на храма. С гордост и почуда видях името на София между Париж и Рим.
Около храма се чува ритмично почукване – там са работилниците на майсторите сребрари, от които можеш не само да напазаруваш, ами при желание да останеш да учиш занаят. Всяка събота следобед монасите разясняват постулати от Будизма, а след духовното започва шопинг-кулинарната вакханалия – от храма започва нощният пазар в Чианг Май.
И докато сме на храмова вълна, не мога да пропусна Уат Ронг Кун – на около 150 км в Чианг Рай.
В сравнение с побратимите си Белият храм е презрително млад, но докато сребърният прилича на ковчеже за бижута, този е като сцена от „Замръзналото кралство“. Особено на снимка – изящни фигури, подобни на дантела кули и арки, сякаш излети от фино стъкло. Нищо подобно. Материалите са цимент и пластмаса.
Решил художникът и скулптор Чалемчай да издигне частно светилище с художествена галерия по собствен вкус и през 1997 година прерязал лентата за посетители. Авантюрата му струвала 40 млн. бата – около 1 млн. евро. Идеята му била да върне тайландците в будисткия храм, във всякакъв смисъл, да създаде място за медитация, размисъл и изучаване на свещени текстове. Може би затова още от входа посетителите са посрещнати от собствените им грехове – от земята стърчат ръцете на хора от ада, подават се крайници на чудовища, а от клоните на дърветата висят отрязани глави. Плюс заветите на художника, които са кратка версия на Десетте Божи заповеди – да не пият, пушат и изневеряват.
В храма е забранено да се снима, но екскурзоводите охотно посочват в очите на Буда образите на Осама и Буш. Класическите будистки сюжети са съчетани със съвременни символи. Преобладава огненочервеното – символ на живота и на желанията. Поначало в основната сграда се влиза по мост, преход, който изобразява смъртта. Ако преодолееш егоистичните си желания, можеш да преминеш. В края те чакат духовете, които решават към ада или към рая да те пренасочат.
Белият храм внушава изящество и покой – водоскоци, охлаждащи системи, бухнали туфи зеленина и цветя. Дори тоалетните са направени без да се жали материалът – в случая са… златни. Основното послание е, че адът за човешката душа са страданията, които преживяваме в съвременния свят – страх, отчаяние, съблазни, но и вътрешния огън, който помита всичката мръсотия, срещната по пътя. Само той може да доведе до преобразуването на душата в бяла и чиста – като Белия храм.
В следващ материал – при жените-жирафи в Чианг Рай
Снимки и видео: dromomania.bg
"Човек, който..." – така започва най-често простичкият и сърдечен отговор на въпроса, зададен към дете: "Какво прави социалният работник?" Човек, който ми помага. Човек, с когото си играем. Човек, с когото не ме е страх. Фондация "За нашите деца" организира една необичайна и трогателна изложба, наречена "Професия Човек". Това е наивният,..
Тоталитарната държава не търпи други авторитети, освен своя собствен (отделен е въпросът доколко го има). Затова утвърдени институции като Българската православна църква са ѝ трън в очите. Трън, чиито бодли недъгавата власт прави всичко възможно да изтръгне, а ако не може – жестоко да съсече. Тъкмо този процес на война срещу Църквата и нейните..
Трансплантацията на органи, клетки и тъкани е сред най-големите постижения на съвременната медицина. Този процес не само дава нов шанс за живот, но и поражда много проблеми и въпроси. В поредния брой "За здравето" по темата събрахме цял консилиум от лекари, специалисти, познавачи и пациенти. В обсъжданията се включиха проф. Никола Владов, Георги..
Дискалкулия е едно от онези състояния, които често остават незабелязани, но когато разберем какво всъщност представлява, неволно се питаме: "А дали и аз не страдам от това?" Наричана още математическа или числова дислексия, дискалкулията представлява специфично разстройство на аритметичните умения – способността на човек да разбира, обработва и..
Във "Време за наука" ас. Богомил Пешев от Института по невробиология към БАН разказва за ефекта на новостта върху запаметяването на емоционално неутрална или нискоемоционалната информация. Когнитивната схема у хората е свързана със стимулите, нивата на стрес и новост, които преживяваме в дадени ситуации, по думите на Пешев. Когато мозъкът се..
До 20 август ще продължи приемът на текстове за Националния литературен конкурс за поезия и проза "Янаки Петров". Всеки желаещ може да изпрати своите..
Депутатите от комисията по здравеопазване към НС приеха на първо четене три законопроекта, отнасящи се до правилата за минималното заплащане на..
Културният компас този път ни отвежда към едно наистина специално събитие – "Изчезващият град: Работилница за старите къщи" , което ще се проведе тази..
Ел. поща: hristobotev@bnr.bg