Радой Ралин през центрофугата на времето

Познат и популярен като неудобния сатирик, винаги остър към недъзите на властта, честен, обществено и естетически непримирим – такъв остава Радой в народната памет. Защото са много творците с литературна аура, но големият творец е и голям гражданин. Нещо, което в днешния ден е наистина ценно и особено актуално. Той си отива от този свят на 21 юли 2004 г. 

Какво би казал днес покойният поет и сатирик Радой Ралин за протестите и за гражданското общество, ако беше жив? Отговор на този въпрос се опитва да даде в "Нашият ден" синът на поета Кин Стоянов. 

"Слушайки го днес отново, си спомняме някои неща. Като че ли всичко ни завърта в една центрофуга на времето, която все ни връща в изходната позиция, въпреки че през тези 30 години човечеството направи огромни промени не само в технологичното си развитие, но и в социалното и менталното си развитие. Неговите думи сякаш продължават да звучат с една много тъжна актуалност", коментира Кин Стоянов и сподели своята теория, че в България имаме трайно двупартиен модел – Партията на лапачите и Партията на зяпачите – и така се редуват 30 години в това перпетуум-мобиле.

Кин Стоянов определи сегашните протести, като "изпълнени с хора, при който моралният, политическият гняв е твърде голям" и изрази надежда, че те ще запазят този гняв, защото той ще им трябва задълго. "Защото няма как изведнъж с вълшебна пръчица, когато и да са изборите, ние да се снабдим с някакви управленци, които да отговорят на идеалите на Васил Левски за чиста и свята република. Гражданите не трябва да са отровни, трябва да са гневни. И този граждански гняв трябва да бъде най-сигурната гаранция за превъзпитаване на хората, които управляват и ще управляват България."

Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов, роден на 22.04.1923 в Сливен, починал на 21.07.2004 в София). Правнук на Таньо войвода – сподвижник на Левски и приятел на Стефан Караджа. Завършва гимназия в родния си град (1941) и право в СУ "Св. Кл. Охридски" (1945). За пръв път печата стихотворение през 1931 в детския в. "Изгрев" (Сливен). Първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939-40 във в. "Бургаски фар". Същинската творческа биография на Радой Ралин започва със стихосбирката "Войнишка тетрадка". Автор е на сатиричните спектакли "Дяволското огледало" (съвместно с Б. Априлов, 1957), "Импровизация" (съвместно с В. Петров, 1962), преведена същата година на словашки език, "Няма виновни" (1956), на пиесата "Конферанс" (1973), сатиричната "опера за певци без глас" "Златното руно" (1980), кинокомедията "Невероятна история" (1962), киносатирите "Лакпром" (19б5), "Борба за икономии" (1965), "Вездесъщия" (1965), "Инцидент" (1966), "Новогодишен подарък" (1966). Пише сценариите за документалните филми "Н. Й. Вапцаров" (1953), "Атанас Далчев" (1967), "Редник Пеньо Пенев" (1970), "Корените на дърветата" (1970), "Червените календари" (1971), "Устойчивост" (1972), "Кървавата картотека" (1973), "Само смъртта ще ме спре" (1973). Автор е на сценарии за игралните филми "Лаура" (1957), "Ще дойде детето" (1966), "Аз съм Левски" (1974); за мултфилмите "Човек и шише" (1966), "Голям епос" (1973). През 50-те години, когато в Българияя джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с М. Левиев създава (1965) формацията "Джаз Фокус". Превежда "Пектусан" (1950) от Те Ги Чен, "Съмнителната истина" (1972) от Аларкон, "Сганарел" (1974) от Молиер; стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Б. Брехт. Стихове, епиграми и др. произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

Псевдоними: Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Раликор, Димитър Ралин, Ралко.