Народното читалище

По случай празника на народните читалища и началото на честванията на 165 години общо народно читалищно дело в рубриката „Главен герой“ на "Нашият ден" влизат Николай Дойнов – председател на Съюза на народните читалища, и Пламен Александров, председател на Първо българско народно читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови-1856“.

На 30 януари 1856 г. в Свищов учителите Емануил Васкидович, Георги Владикин, Христаки Филчов и Александър Шишманов се събират в дома на Димитър Начович и учредяват читалище с музеум, като поставят началото на читалищното дело у нас.

Пламен Александров, председател на Първо българско народно читалище „Еленка и Кирил Д. Аврамови-1856“, разказва за ролята на народното читалище за националното самосъзнание и държавността:

"Може би е по-интересно да се говори за периода малко преди основаването, защото е странно как така – през 1856 г., когато няма България, когато понятието за държавност отдавна е изтрито и много поколения не са го чували – на пръв поглед изведнъж се създава една съвсем нова организация, чисто българска, която поставя съвсем нови и непознати начини за функциониране и за управление (например управлението с висшегласие – нещо абсолютно непознато дотогава). Там се поставят основите на българската държавност – нищо, че България я няма."

Чуйте повече в звуковия файл.

Разговор на Милена Воденичарова с Пламен Александров в ''Нашият ден''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

За началото на честванията на 165 години общонародно дело в България Николай Дойнов – председател на Съюза на народните читалища, разказва в "Нашият ден":

"Честит празник на всички българи, на всички български учители и читалищни деятели, актьори, писатели, журналисти – всички, които творят българското слово! Всичко е трудно, щом се отнася до духовен свят, тъй като материалното рано или късно се опитва да победи духовното. Но ако не бяха първите читалища в България, едва ли нашата култура щеше да изживее своите висоти и своите златни времена. Читалищата родиха театъра, духовите оркестри, всичко е днес е националната ни култура. Защото бяха създадени почтено – не е имало задни помисли, когато са се събирали хората да учредяват читалища."

Чуйте повече в звуковия файл.

Разговор на Милена Воденичарова с Николай Дойнов в ''Нашият ден''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Идеята за читалищно съюзяване възниква през епохата на Българското възраждане, но учредяването на Съюза на народните читалища става след Освобождението, през 1911 г. Център на идеята за читалищно съюзяване е Цариградското българско читалище, което я обсъжда на 5 април 1870 г. и предлага „всяко читалище да държи върху горний въпрос едно заседание“, а през 1871 г. вече се твърди, че същественият въпрос не е „разгледванието на тази идея, но приложението ѝ в действие“. Приема се „Възвание към читалищата“, отпечатано във в. „Македония“ на 7 септември 1871 г., и започва работа за утвърждаване на списание „Читалище“ като „звено на всичките български читалища из България за съобразната им и еднаква дейност по събужданието и просвещението на целия български народ по всичките страни от общото ни Отечество“.

Тази идеи не се осъществява докрай, защото настъпват нови времена и нови процеси в българското общество, чиито най-ярки изразители са идеолозите на националната революция В. Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Стамболов, избухват Старозагорското и Априлското въстание. Цариградските дейци, по думите на Тончо Жечев, „замлъкват, а техните събратя от вътрешността на страната и от Румъния са първи във въстанията и Руско-турската освободителна война“. По време на тези събития дейността на читалищата прекратява, но се възроди отново след Освобождението „за мирна оран на нелеката българска културна нива“.

Идеята за читалищно съюзяване се разгръща след Освобождението, в началото на ХХ век, когато стопанските отношения в страната се стабилизират, връща се част от интелигенцията (учители, лекари, адвокати) в селата и малките градове, появява се нужда от нов тип духовно и политическо общуване, което да надхвърля рамката на държавнитe просветни и културни институции.

Интересни са статистическите данни за читалищата през този период: ако в първите десетина години (до 1890 г.) се основават 84 читалища, през следващите 20 години (до 1910 г.) се създават нови 796. Като се включат и възстановените след Освобождението, към 1910 г. в България има 1076 читалищни и подобни на тях културно-просветни дружества и организации.

Читалищните дейци не си правят илюзии, че могат да постигнат значителен напредък, ако са разединени. Затова през 1904 г. сливенският обществен и читалищен деец Стефан Гидиков отново поставя въпроса за читалищното съюзяване. Въз основа на своя практически опит той развива идеята, че многобройните културно-просветни и други подобни организации могат да достигнат „нов подем и нов разцвет“ само „обединени, сгрупирани около читалищата“ като естествен център на културно-просветния живот в страната. Той обосновава тази идея в Юбилейния сборник на разградското читалище през 1904 г. и в Юбилейния сборник на сливенското читалище „Зора“ през 1910 г.

Из статия на д-р Стойко Лазаров от сборника „150 години народно читалищно дело”

Снимки – Съюз на народните читалища