Кот, котак, мачарок

Дивата котка е била доста разпространена в земите, населявани от славяни, и е била наричана с думи, които с времето са се изгубили. Одомашненото животно е внесено по-късно заедно с латинското си име „катус“, заето в праславянския като „катъ“. Твърди се, че то е било част от атрибутите на цивилизацията и лукса. Интересно е и че името на мъжкото животно „кот“ е по-старо от наименованието на женското и дори е служило за название на вида. С времето обаче това се променя и днес се налага да уточняваме, че домашната ни котка е котарак. 

Тъй като наименованията на домашната котка принадлежат към архаичната базова лексика, те не се отличават с голямо разнообразие. Свеждат се до две групи – с корен „мач“ и „кот“. Ако се погледне лингвогеографската карта на славяноезичния свят, се забелязва много ясно очертана граница между езиците и диалектите, в които е застъпена едната или другата основа. Само в няколко славянски езика, между които и нашият, присъстват и двете, при това също много категорично разпределени в източните и западните говори. В западните български диалекти продуктивният корен е „мач“, а в източните – „кот“.

Разнообразието идва от различните наставки и особености на изговора. Мачка, маче, мачок, мачарок, марок, марлок, мачор, матарок срещу котка, котак, котурак, котор, котунек, коте, котомак. А най-разпространеното, включително и в книжовната българска реч, наименование „котарак“ всъщност било създадено в литературата за деца, разказва доц. Илияна Гаравалова от Секцията по диалектология и лингвистична география на Института за български език, част от екипа, който ангажиран да попълни бялото петно на мястото на българското езиково землище  в Европейския лингвистичен атлас.