Да плуваш сред диви делфини на Мавриций

Както вече имах случай да се похваля, неотдавна бях на остров Мавриций, където хем изгорях, хем не стоях много на плажа. Но това е нормално за луд приключенец като мен. До този момент ви разказах за разходката с лъвове и посещението на Седемцветната земя, където вулканичните пясъци се стелят в различни цветове, но дори и да ги разбъркате в шепа, след миг се разделят отново по нюанси. Днес идва ред на уникалното усещане да плуваш с диви делфини в Индийския океан.

За поспаливите приключението в залива Тамарин изисква известни усилия, но ранното ставане се отплаща още с първите слънчеви лъчи. Работата е там, че делфините сутрин са най-активни. След като са нощували на западното крайбрежие на Мавриций към 7 часа са готови за закуска. Не без помощта на местните, те се скупчват на определено място навътре в океана. И как не, подозирам, че за тях това е безплатна шведска маса, на която гидовете изсипват тонове прясна риба, за да примамят въртящите се или наречени другояче дългокрили делфини (Spinners) и бутилконосите делфини афалин.

Бързоходните катери се стичат от всички краища на острова до мястото, където пируват усмихнатите бозайници. Те вече са се събрали и сякаш нарочно създават шоу за туристите. Малки делфинчета с размера на средна риба тон правят лупинги във въздуха със сребристи пируети. Перките на семействата им прорязват вълните, а ние само това и чакаме – вече сме с плавници и шнорхели и мечтаем да се метнем сред тях.

Но това не става без знак от страна на капитана, по чиято команда можем да скочим в океана, така че да не ги уплашим. Екипажът е готов да придружи неколцина със спасителни жилетки. Те не могат да плуват, но не искат да пропуснат неземното усещане да бъдат част от стадото делфини, макар и за няколко минути. Така че ще скачат с ескорт. Впрочем, местните момчета са като амфибии. Имам чувството, че са добри приятели с делфините, които сякаш им се радват.

Отличните плувци, които не се боят да се гмурнат по-надълбоко могат да се окажат заобиколени от ласкавите бозайници. Стига да се задоволят да ги наблюдават, без да правят резки движения.

Ако майките делфини почувстват заплаха за малките си, могат дори да ухапят натрапника.

Предната вечер съм прочела, че самостоятелното развитие на морските бозайници е започнало преди 10 милиона години през миоцена и че името делфин идва от древногръцкото делфос, което ще рече – с утроба. Нямам нужда от уикипедия, за да съм убедена, че това са едни от най-интелигентните същества на земята. Плувала съм с тях в Мексико, където дресираните животни се държаха с нас ласкаво и снизходително, както благ чичо с немирните си петгодишни племенници.

Тези около Мавриций обаче са си съвсем диви и приемат натрапниците като досадна прибавка към обилната закуска.

Въртящите се делфини, наричани спинъри, са със сравнително малки размери – от 125 до 230 сантиметра на дължина. А теглото им достига до 75 килограма. Те лесно се разпознават по тъмносивите гърбове и светлите кореми. Живеят на големи групи и нямат нищо против в ятото им да се вклинят странни същества с плавници и нелепи тръбички в устата.

Делфините афалин или бутилконоси са най-разпространеният вид. Както личи от названието им, муцунките им са силно удължени, подобни на шише. Те също наблягат на рибата в менюто си и са доста дружелюбни.

След като ни оставиха да се налудуваме (и хапнаха риба до насита) очарователните бозайници се оттеглиха в океана, а ние се отправихме към необитаемия остров Бенитие за обяд с морски таралежи.

Приготовлението им е ритуал доста по-дълъг от изяждането. Т.е. с така наречения "сий ърчин" определено няма да преядете. Оказва се, че екзотичните бодливковци са връстници на динозаврите. Има различни видове – някои опасно бодливи, други – ядливи. На Мавриций вероятността да настъпите шиповете на някой морски таралеж е по-малка отколкото на Занзибар, но ако ви се случи – извадете бодила (обикновено дълъг около 5 см) и тичайте до близката аптека, където знаят с какво да ви намажат. В случай че сте на пустинен остров като нас, обърнете се към някой местен. Те забъркват странна смес от лимон и кал и отокът минава на мига. Но сега думата ми е за ядливите морски таралежи. Бодлите им са къси и мекички. Цветовете – най-различни, но предимно в зелено-кафявата гама. Мъжките са по-големи, но не се лъжете – месото в тях е почти незабележимо количество. Женските съдържат т.нар. хайвер.

Щом си поръчате сий ърчин, сервитьорът внимателно разтваря тънката черупка на кръглото мекотело, нежно изгребва с лъжичка хайвера – не повече от два-три грама. Смесва го грижливо с лимонов сок и лютив сос и го сервира. Със сигурност няма да ми стане любимото блюдо, но поне опитах. След това си доядох със стек от риба тон и пиле на скара, мариновано в меласа, от което добива карамелена коричка. 45% от площта на Мавриций е покрита със захарна тръстика. Използването ѝ е тотално безотпадна технология – след като произведат захар, ром и меласа, от листата правят покриви, които издържат до 15 години. А и при циклоните, които често навестяват острова, е по-добре къщата ти да е покрита с нещо евтино и бързо възстановимо.

Докато чаках да извадят от водата морските таралежи, се включих в танца Сега. Беше неделя и местните бяха надошли на пустинния остров със семействата си за пикник под сенките на дърветата. Докато децата се киснеха в плиткото, родителите им разжарваха скарите и под акомпанимента на дайрета и тарамбуки танцуваха на плажа, без да повдигат стъпалата си от пясъка. Уж изглеждаше лесно, но лежерната нега трябва да ти идва отвътре. Иначе е трудно постижима.