Силвия Чолева: Обществото ни е загърбило нормалното живеене сред хаос и цинизъм

На 18 юни от 16 часа Радиотеатърът ще излъчи премиерната си постановка "Авариен изход" по поетесата на Силвия Чолева. На 25 май имаше предварително прослушване на радиопостановката с публика във Второ студио на БНР. Дойдоха много почитатели и ценители на съвременната българска драматургия. Още едно доказателство, че българската театрална публика има нужда от български пиеси, които да артикулират специфичните проблеми на обществото, в което живеем. Ето какво каза авторката за сайта на БНР:

• "Авариен изход" на живо с публика

"Да, разбира се, екзистенциални въпроси – за остаряването, но и за изхабяването, обръгването година след година, убийствената рутина и отчуждаването между хората, дори в семейството, срез приятелите. Ние не внимаваме за другия, считаме хората за константа, животът обаче ни променя и това води до формално общуване. Но според мен онова, което общо може да се каже за героите на пиесата, е, че самото общество е загърбило нормалното живеене, то съществува в хаос и цинизъм, затова човекът е уморен, загубил опорите, залутан сред мимолетните успехи, които не носят удовлетворение, сред липсата на дълбочина и ценности, заменени от консумеризъм и евтини забавления. Да не забравяме и пропагандата в политиката, безскрупулната реклама, целят пластмасов свят наоколо. А обществото се състои от отделните хора, то не е някакво абстрактно образувание. Затова и заглавието е такова – да се запитаме има ли авариен изход…"

Създаваш образите на две приятелки, които са и съперници за сърцето на един и същи мъж, но въпреки това си остават приятелки. Реално ли е това, възможно ли е? Уморени ли са от съперничеството, или просто вече не са влюбени в дадения мъж?

"Исках да покажа умората от любовта и изтляването ѝ във времето. Приятелството е надделяло през годините. Сложни са тези отношения, нюансирани. Понякога подобна ситуация води до директни драматични ситуации. В случая драмата е вътре в душите на тримата, затрупана от всекидневието на живота. От нея са останали само бледи следи – повод за спомени и шеги, но и много неизразима тъга. Като цяло героите, не само тези тримата, изглеждат смешни в своите монолози, цялата им веселост е насилена, затова празникът е повече фарс."

Повече скептицизъм или повече оптимизъм виждаш в своята пиеса?

"Скептична съм, че младите, които нахлуват в празника на възрастните, ще избегнат техните лутания. Напротив. Те са по-агресивни, по-невъздържани, безпардонни, нехайни. Може би възрастните също са били такива в младостта си, но младите не носят решението, надеждата, че самите те ще променят статуквото. И някак разговорът, приемствеността не може да се осъществи между едните и другите, което е драмата. Все пак бъдещето е на младите и може би това може да се тълкува оптимистично. В пиесата обаче няма такъв оптимизъм. Те са нахлуващите, агресорите, възрастните трябва да отстъпят безславно."

На прослушването с публика каза, че си я сънувала и след това си я написала. Сънят ти приличаше ли в нещо на радиопостановката?

"Донякъде да, не изцяло, защото в радиопостановката основното е гласът, а и музиката. Сънят ми беше почти беззвучен, само картина и действия, при това само началото, подготовката за празника. Но режисьорът Валентин Ганев, актьорите, музиката, монтирането прекрасно доловиха онова, което искам да кажа, и съм много благодарна, защото постигнаха нужната дълбочина, а това не става лесно!"

Имаш ли чувството, че си направила рентгенова снимка на обществото ни?

"Ще ми се да е така. Дано. Поне на една част от него. Може би малко карикатурна снимка… Един поет, който беше на прослушването ми написа, че пиесата го е замислила "искрено за някои процеси, особено темата за интелектуалната и екзистенциална умора на хората, занимаващи се с култура!" Това също ми беше важно, защото, макар и малко на брой, тези са хората, които би трябвало да издърпват обществото напред."